Краката му се огънаха. Опита да се подпре, за да не падне, но ръката не го удържа и той се свлече по гръб. „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“ Собствената сила на Тъмнейший. Собствената кръв на Морозов.
— Синьо небе — пророни той. Вдигнах очи. И видях в далечината блед проблясък, почти изцяло скрит от черната мъгла на Долината. Волкрите гледаха да са колкото може по-надалеч от него, търсейки някакво укритие. — Алина… — издиша той.
Коленичих край него. Ничевие вече се бяха отказали да нападат. Сега кръжаха шумно над нас, чудейки се какво да правят. Стори ми се, че зърнах Николай сред тях, устремен в полет към синьото петно на хоризонта.
— Алина — повтори Тъмнейший, докато пръстите му търсеха моите. Изненадах се, когато усетих как сълзи пълнят очите ми.
Той посегна и отри с опакото на ръката си мокрите ми бузи. Бледа усмивка мина по окървавените му устни.
— Все някой да жалее за мен. — После отпусна ръка, сякаш беше станала твърде тежка за него. — И никакъв гроб — изохка, а пръстите му стиснаха още по-силно китката ми, — за да няма какво да сквернят.
— Добре — отвърнах. Сълзите ми рукнаха още по-силно. „Така няма да остане никаква следа.“
Той потрепери. Клепачите му се спуснаха над очите.
— За последно — промълви, — кажи пак името ми.
Той беше древно създание, знаех го. Но в този момент приличаше на обикновено момче: бляскаво, дарено с твърде голяма сила, обременено с вечност.
— Александър.
Клепките му изпърхаха и се склопиха.
— Не ме оставяй сам — промълви. После издъхна.
Някакъв звук, подобен на могъщо издихание, се разнесе около нас, развявайки косата ми.
Ничевие се разпиляха, разнесени като пепел на вятъра, оставяйки войниците и Гриша да се взират смаяно в пространството, където доскоро създанията жужаха във въздуха. Чух покъртителен вик и вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя как крилете на Николай изчезват и мракът изтича от него на черни струи, а той полита надолу към сивия пясък. Зоя се завтече към него, опитвайки да забави падането му със силен насрещен въздушен поток.
Знаех, че трябва да се раздвижа. Крайно време беше да предприема нещо. Но явно краката не ме слушаха. Свлякох се между Мал и Тъмнейший, последните от рода Морозов. Куршумената рана на рамото ми кървеше. Докоснах непокритата кожа на шията си. Чувствах се разголена.
Смътно осъзнах, че Гриша на Тъмнейший се оттеглят. Някои от опричниците също си тръгнаха, докато светлината продължаваше да избликва от тях на неовладени тласъци. Нямах представа къде отиват. Може би обратно в Крибирск, за да предупредят другарите си за гибелта на техния господар. Или просто бягаха. Не ме беше грижа.
Дочух как Толя и Тамар си шепнат нещо. Не различавах думите, но примирението в гласовете им беше съвсем отчетливо.
— Нищо не остана — промълвих тихо, усещайки се пуста отвътре, чувствайки празнина навсякъде около себе си.
Солдат Сол надаваха радостни възгласи, карайки светлината да пламти около тях във величествени дъги, прогонвайки с огън Долината. Някои се катереха върху стъклените салове на Тъмнейший. Други се бяха подредили в редица, обединяваха своите лъчи от светлина и пращаха слънчеви каскади към изтъняващите слоеве мрак, раздирайки Долината на къдрави талази.
Толкова гръмко плачеха и се смееха щастливи в своя триумф, че едва го чух: тихо шумолене, деликатно, невъзможно. Опитах да пресека пътя й, но надеждата ме връхлетя; копнежът бе толкова непосилен, че ако сега не се сбъднеше, знаех, щях да се срина.
Тамар хлипаше. Толя ругаеше. И ето го пак: едва доловимия чудотворен звук от това как Мал си поема дъх.
Глава 18
Изведоха ни от долината с един от саловете на Тъмнейший. Зоя взе под своя команда очукания стъклен съд без никаква съпротива, а после се постара да отклони вниманието на любопитните Солдат Сол, докато Толя и Тамар ни натоварят на борда, завити под тежки балтони и загърнати в надиплени кафтани. Тялото на Тъмнейший беше покрито със синята роба на един от неговите Огнетворци, паднал в битката. Аз му бях дала обещание и смятах да го спазя.
Вихротворците — Зоя, Надя и Адрик, — всичките до един живи и невредими като в началото на битката, издуха черните платна и ни преведоха през мъртвите пясъци толкова бързо, колкото им позволяваха силите.
Лежах край Мал. Той все още изпитваше непоносима болка и ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше отново на себе си. Толя продължаваше да се грижи за него, проверявайки периодично пулса и дишането му.