— Как е той? — обърнах се към Тамар.
Тя помълча.
— Като обсебен — каза след малко. — Нещо е станало с него, макар че едва ли друг би го забелязал.
— Може и да си права — намеси се Зоя, — но аз не видях нищо такова. Ако продължава все така да пръска чар, мъжете и жените на Равка ще започнат да постилат пътя му с телата си заради едната привилегия царят да мине върху тях. Ти как изобщо успя да му устоиш?
— Уместен въпрос — промърмори Мал иззад гърба ми.
— Оказа се, че нямам слабост към смарагди — отвърнах.
Зоя завъртя очи.
— Нито към царска кръв, ослепителна харизма, несметно богатство…
— Тук може да спреш — прекъсна я Мал.
Склоних глава на рамото му.
— Всичко това е много изкусително, но моята истинска страст са обречените каузи. — Или поне една от тях. Безнако. Моята изгубена кауза, преоткрита отново.
— Явно съм заобиколена от глупци — възкликна Зоя, но се усмихваше.
Преди двете да се върнат в господарската къща, Тамар прегледа раните ни. Мал беше още твърде немощен, но това трябваше да се очаква след всичко, което преживя. Тамар беше изцерила раната в рамото ми и ако се изключи, че малко ме тресеше и ми беше криво, иначе се чувствах като нова. Или поне така им казах. Защото усещах изгубената си сила като отрязан крайник.
Задрямала съм на дюшека, който бяха примъкнали в хамбара, а когато се събудих, Мал се беше обърнал на хълбок с лице към мен и ме наблюдаваше. Изглеждаше твърде блед и очите му светеха прекалено трескаво. Посегнах и прокарах пръсти по белега върху челюстта му — същия, който беше получил във Фйерда, когато за първи път преследвал елена.
— Какво видя? — попитах. — Когато…
— Когато умрях ли?
Сръгах го лекичко и той изкриви лице.
— Видях Иля Морозов да свири на балалайка, яхнал еднорог.
— Много смешно, няма що.
Той се отпусна назад и предпазливо пъхна ръка под главата си.
— Нищо не видях. Помня само болката. Ножът сякаш беше обгърнат в пламъци, сякаш издълба сърцето ми от гърдите. А после — нищо. Само мрак.
— Ти си отиде — казах, потръпвайки. — А после и моята сила… — Гласът ми се пречупи.
Той протегна ръка и аз склоних глава на рамото му, като внимавах да не разместя превръзката на гърдите.
— Съжалявам — пророни той. — Имаше моменти… Понякога ми се щеше да загубиш силата си. Но никога не съм искал да се стигне дотук.
— Благодарна съм, че оцелях — отвърнах. — Долината вече я няма. Ти си в безопасност. Просто… ме боли. — Почувствах се дребна и незначителна. Харшо беше мъртъв, както и половината от Солдат Сол заедно с Руби. И не бяха само те: Сергей, Мари, Паша, Фьодор, Боткин. Багра. Толкова много паднаха в тая война. А списъкът продължаваше да се удължава.
— Загубата е голяма — обади се Мал. — Имаш право да скърбиш.
Забих поглед в дървените греди по тавана на хамбара. Даже незначителната сила, с която призовавах сенките, ме беше изоставила. Тя принадлежеше на Тъмнейший и заедно с него си отиде от този свят.
— Чувствам се празна.
Мал дълго мълча.
— И аз го усещам — каза най-накрая. Надигнах се на лакът. Погледът му блуждаеше някъде далече. — Едва ли ще разбера със сигурност, докато не тръгна по някоя следа, но се чувствам различно. Досега просто знаех. Даже както си лежа тук, можех да усетя някоя сърна в полето, птица, кацнала на клонче, и най-вероятно мишка, която дълбае в зида. Никога не съм се замислял за това, но сега сякаш ме е налегнала някаква… тишина.
Загуба. Чудех се как Толя и Тамар изобщо успяха да върнат Мал към живот. Щеше ми се да го нарека просто чудо. Сега обаче си мислех, че разбирам. Мал имаше два живота, но само единият от тях му принадлежеше по право. Другият беше откраднат; наследство, създадено от мерзост, отмъкнато от самото сътворение в ядрото на света. Тази сила се беше вселила в дъщерята на Морозов след отнемането на нейния човешки живот и същата сила течеше в костите на Мал. Кръвта му беше пропита с нея и точно тази открадната частица съзидание го беше превърнала в такъв забележителен следотърсач. Тя го беше свързвала с всяко живо същество. „Сродното сродно привлича.“