А сега всичко това си беше отишло. Животът, откраднат от Морозов и вдъхнат на дъщеря му, беше завършил. Сега Мал разполагаше единствено с живота, за който е роден — крехък, подвластен на смъртта, преходен. Загуба. Това беше цената, която искаше от нас светът, за да запази своето равновесие. Морозов обаче не е могъл да знае, че онзи, който ще разгадае тайната на неговите муски, няма да е някой древен Гриша, живял хиляда години и осъзнал напълно своята мощ. Изобщо не е подозирал, че всичко ще зависи от две сирачета от Керамзин.
Мал взе ръката ми, сви пръстите ми в шепа и ги притисна към гърдите си.
— Мислиш ли, че можеш пак да си щастлива? — попита. — Редом с един изчерпан следотърсач?
Усмихнах се на думите му. Напереният Мал: неустоим, дързък и опасен. Мигар долавях съмнение в гласа му? Целунах го веднъж нежно.
— Стига ти да си щастлив с някой, който ти е забил нож в гърдите.
— Ще се постарая. Нали ти казах, че съм свикнал да понасям лошите ти настроения.
Нито знаех какво следва от тук нататък, нито какво се очаква от мен. Нямах нищо, дори взетите назаем дрехи на гърба ми не бяха мои. И въпреки това, докато лежах върху палубата, не усещах страх. След всичко преживяно в мен не беше останала и капка страх — тъга, благодарност, може би надежда, но страхът беше погълнат от болката и съмненията. Светицата вече я нямаше. Призоваващата слънцето — също. Сега отново бях едно обикновено момиче, но то не дължеше никому нито силната си вяра, нито късмета, нито великата си съдба. По рождение бях надарена единствено със силата, всичко останало си извоювах сама.
— Мал, трябва да бъдеш предпазлив. Историята за муските може да се разчуе. И хората ще си мислят, че все още притежаваш сила.
Той поклати глава.
— Малян Оретцев загина заедно с теб — каза и думите му до такава степен бяха ехо на моите мисли, че чак косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — С този живот е свършено. Дано в следващия съм малко по-разумен.
Изсумтях.
— Ще видим. Нали ти е ясно, че трябва да си изберем нови имена?
— Миша вече прави списък с предложения.
— Вси светии!
— Няма какво да се оплакваш. По всичко личи, че аз ще съм Дмитрий Думкин.
— Отива ти.
— Трябва да те предупредя, че си водя списък за всички твои обиди и щом оздравея, ще ти го върна тъпкано.
— По-полека със заплахите, Думкин. Току-виж съм решила да разкажа на Аппарат всичко за твоето чудотворно изцеление и той и теб ще превърне на светец.
— Може и да опита — отвърна Мал. — Но аз нямам намерение да си губя времето в гонене на светостта.
— Така ли?
— Така — отвърна, като ме придърпа по-плътно към себе си. — През останалата част от живота си ще се опитам да заслужа и да намеря път към сърцето на едно-единствено момиче с бяла коса. Тя е цялата в бодли като същински таралеж и има лошия навик понякога да слага гъши курешки в обувките ми или да ме убива.
— Задачата ти изглежда доста трудна — едва успях да изрека, защото устните му се притиснаха в моите.
— Затова пък тя го заслужава. А един ден току-виж ми позволила да я отведа в параклиса.
Потреперих.
— Не понасям параклиси.
— Казах на Ана Куя, че ще се оженя за теб.
Разсмях се.
— Нима още помниш?
— Алина — каза той, целувайки белега върху дланта ми, — аз всичко помня.
Време беше да напуснем „Томикяна“. Имахме на разположение само една нощ, за да позакрепнем — мълвата за унищожаването на Долината бързо се разпространяваше и скоро собствениците на изоставените стопанства щяха да се завърнат. Макар вече да не бях Призоваващата слънцето, трябваше да свърша още нещо, преди да погреба завинаги Санкта Алина.
Женя ни донесе чисти дрехи. Мал изкуцука зад една преса за ябълково вино да се преоблече, докато тя ми помагаше да навлека простата риза и сарафана към нея. Това бяха селски дрехи, даже не военна униформа.
Навремето, докато още бяхме в Малкия дворец, Женя вплете веднъж злато в косите ми, но сега се налагаха много по-решителни промени. Този път тя донесе купичка къна и китка ярки лъскави петльови пера, за да промени временно цвета на бялата ми коса, която ме издаваше. Накрая омота и кърпа около главата ми за по-сигурно.
Мал се появи отново, натъкмен с дълга риза, панталони и проста връхна дреха. Носеше черна вълнена шапка с тясна периферия. Женя сбърчи нос.
— Приличаш на селянин.
— Случвало се е да изглеждам и по-зле. — Той се взря в мен. — Косата ти червена ли е?
— Само временно.
— Тя и сега вече избелява — вметна Женя и плавно се изнесе от хамбара. Без нейна помощ цветът щеше да се изгуби до няколко дни.
Женя и Давид щяха да пътуват поотделно, за да се срещнат с останалите Гриша, събрани във военния гарнизон на Крибирск. Предложиха да вземат Миша със себе си, но той предпочете да остане с мен и Мал. Твърдеше, че ние двамата имаме по-голяма нужда от закрила. Погрижихме се неговият отличителен знак с изгряващото слънце да бъде скрит на сигурно място, а джобовете му да са натъпкани с твърдо сирене за Онкет. После тримата нагазихме в сивите пясъци, които доскоро бяха в пределите на Долината.
Не беше трудно да се слеем с тълпите, които прииждаха от и към Равка. Сред тях имаше цели семейства, групички войници, благородници и селяни. Дечурлигата се катереха по останките от пясъчните салове. Пътниците се събираха на спонтанно възникнали тържества. Целуваха се и се прегръщаха, подаваха си бутилки с квас и сладък хляб със стафиди. От време на време се поздравяваха с викове: „Юнежност!“. Единство.
Но сред веселието се срещаше и скръб. Над ронещите се останки на някогашния Новокрибирск тегнеше тишина. Повечето от постройките се бяха превърнали в прах. На мястото на старите улици сега имаше едва забележими пътеки и всичко беше добило еднакъв почти безцветно сив нюанс. Кръглият каменен фонтан, издигащ се навремето в центъра на града, сега приличаше на полумесец, наполовина изяден от тъмната сила на Долината, където го беше докоснала. Тук-там от руините надничаха старци и мърмореха нещо един на друг. Даже извън пределите на разрушения град скърбящите оставяха цветя върху останките на пясъчните салове и правеха малки олтари в корубите им.
Навсякъде срещах хора, закичени с герба с двуглавия орел, понесли хоругви и развели знамената на Равка. Момичетата бяха вплели в косите си светлосини и златни панделки и аз дочух как си шепнат за изтезанията, които смелият млад принц геройски изтърпял, докато бил в ръцете на Тъмнейший.
Чух да се споменава и моето име. Пилигримите вече нахлуваха в Долината, за да видят с очите си станалото на това място чудо и да се помолят за Санкта Алина. Търговците отново бяха разпънали сергии и продаваха, както твърдяха, моите мощи — кости от пръстите ми; изображението ми ме гледаше от изографисаните дървени икони. Не че си приличахме много. Това момиче беше по-хубаво — със закръглени бузи и ведри кафяви очи, а нашийникът от еленови рога на Морозов обгръщаше тънкото му вратле. Алина от Долината.
Никой не си направи труд да задържи поглед върху нас. Ние не бяхме от благородно потекло. Нито войници от Втора армия. Нито принадлежахме към тая странна нова прослойка от войниците на Призоваващата слънцето. Ние бяхме безименни пътници. Просто минувачи.
В Крибирск тържествата бяха в разгара си. Сухите докове бяха ярко осветени от пъстроцветни фенери. Хората пееха и пиеха, покачени върху пясъчните салове. Тълпяха се по стъпалата на казармите и напираха към шатрата на офицерската столова за храна. Зърнах жълтото знаме върху Палатката с книжата и част от мен болезнено закопня да се върне отново там, да вдиша познатия аромат на мастило и хартия. Но не можех да рискувам някой от картографите да ме разпознае.
Вертепите и кръчмите из града не можеха да насмогнат да обслужат всички желаещи. Централният площад се беше превърнал в импровизиран дансинг, но в края на същата улица около църквата имаше струпана голяма тълпа, която четеше имената по стените и палеше свещи за душите на умрелите. Отбих се и аз да запаля свещичка за Харшо, а после още една и още една. Той щеше да хареса пламъчетата им.
Тамар беше запазила стая за нас в една от по-представителните странноприемници. Оставих там Мал и Миша с обещанието да се върна да пренощувам при тях. Новините от Ос Олта все още бяха противоречиви и до този момент нямахме вест за майката на Миша. Усещах, че той сигурно се надява на добра вест, но не беше обелил и дума. Само тържествено се закле да наглежда Мал, докато ме няма.
— Прочети му някои от религиозните притчи — прошушнах на ухото на Миша. — Той ги обожава.
Едва успях да избегна възглавницата, която Мал запрати по мен от другия край на стаята.