Заварих един войник на пост пред входа и попитах за Тамар Кир-Батаар. Той ме погледна снизходително и видя пред себе си само едно мършаво селско девойче. В този момент сякаш чух гласа на Тъмнейший: „Сега си нищо“. Момичето, което бях някога, щеше да му повярва. Но това, в което се бях превърнала, определено не беше в настроение.
— Какво още чакаш? — озъбих се.
Войникът примигна и застана нащрек. Няколко минути по-късно Тамар и Толя вече слизаха на бегом по стълбите към мен.
Толя ме сграбчи в огромните си лапи.
— Сестра ни — обясни той на любопитния пазач.
— Сестра ни, така ли — изсъска Тамар, докато влизахме в царските казарми. — Та тя изобщо не прилича на нас. Само ми напомни никога да не допускам да припарваш до разузнаването.
— Имам по-важна работа от това да събирам и търгувам с клюки — отвърна с достойнство той. — Освен това тя наистина ни е сестра.
Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
— В неподходящ момент ли идвам? — попитах.
Тамар поклати глава.
— Николай приключи срещата по-рано, така че хората да могат да отидат на… — Гласът й секна.
Кимнах.
Поведоха ме по коридор, украсен с оръжия, бойни доспехи и карти на Долината. Сега тези карти трябваше да се променят. Запитах се дали някога нещо ще поникне върху мъртвите пясъци.
— Ще останеш ли с него? — обърнах се към Тамар. Сега Николай сигурно отчаяно се нуждаеше от доверени хора край себе си.
— За известно време. Надя също иска да е до него, пък има и оцелели от Двайсет и втори.
— Невски?
Тя поклати глава.
— Стиг успял ли е да се измъкне от Чекръка?
Тамар отново поклати глава. Имаше още много други, за които исках да попитам — списъка с жертви, който не смеех да прочета, — но това можеше да почака.
— Аз също ще поостана — подхвърли Толя. — Зависи от…
— Толя! — остро го прекъсна сестра му.
Той се изчерви и вдигна рамене.
— Просто зависи.
Стигнахме две врати с двойни криле, дръжките им бяха във формата на орлови глави с раззинати клюнове.
Тамар почука. Помещението беше сумрачно, осветено единствено от пламъците на огъня в камината. Отне ми известно време, докато различа Николай в мрака. Седеше пред огъня, а краката му в лъснати до блясък ботуши бяха изтегнати върху тапицирана табуретка. Край него имаше поднос с храна и бутилка квас, но аз знаех, че той предпочита бренди.
— Ние сме отвън — каза Тамар.
Николай трепна при звука на захлопнатата врата. Скочи на крака и се поклони.
— Прости — каза, — бях се замислил. — После се ухили и добави: — Нещо необичайно за мен.
Облегнах се на вратата. Слабост. Замаскирана с чар, но въпреки това слабост.
— Не е нужно да го правиш.
— Но аз искам. — Усмивката му угасна. Посочи с ръка към столовете край огъня. — Ще се присъединиш ли към мен?
Прекосих стаята. Дългата маса беше отрупана с документи и купчини писма на гербова хартия с царския печат.
На съседния стол лежеше отворена книга. Той я отмести и двамата седнахме.
— Какво четеш?
Той хвърли поглед към заглавието.
— Една от военните истории на Каменски. Всъщност просто исках да погледам думите. — Той прокара пръсти по корицата. Ръцете му бяха обезобразени от драскотини и рани. Моите белези избледняха, но Тъмнейший беше дамгосал Николай другояче. По пръстите му все още личаха фини черни линии по местата, където хищните нокти си бяха пробили път през кожата му. Сигурно щеше да ги обясни с мъченията, на които е бил подложен като затворник на Тъмнейший. Това донякъде си беше истина. Добре поне, че останалите дамги бяха изчезнали. — Не можех да чета — продължи той. — Докато бях… Случваше се да видя надписи по витрините или на сандъците със стока. Не ги разбирах, но поне си спомнях, че това не са просто драсканици.