Облегнах се назад в стола.
— Какво друго си спомняш?
Лешниковите му очи гледаха с отсъстващ поглед.
— Прекалено много. Аз… все още усещам онзи мрак в себе си. Мислех си, че ще отмине, но…
— Знам — отвърнах. — Сега си по-добре, но все още го има. — Също като сянката около сърцето ми. Не знаех доколко тя има общо със силата на Тъмнейший, а и не исках да се замислям. — Може с времето да се разсее.
Той притисна с пръсти основата на носа си.
— Хората не това искат от своя цар, не това очакват от мен.
— Дай си време да се излекуваш.
— Всички на мен чакат. Нещо трябва да им вдъхне сигурност. А няма да мине много време и Фйерда или Шу ще тръгнат срещу нас.
— Какво ще правиш тогава?
— Флотата ми е непокътната, да благодарим на светиите и на Привет — отвърна той, имайки предвид офицера, под чието командване остави всичко, когато се отказа от прикритието си като Щормхунд. — Тя би трябвало поне за известно време да неутрализира Фйерда, а в пристанището вече чакат товарни кораби, пълни с оръжие. Пратих съобщение до всички действащи военни гранични постове. Ще направим каквото е по силите ни да защитим границите. Утре поемам към Ос Олта и вече разпратих емисари, които да опитат отново да съберат доброволческите отряди под царските знамена. — Той леко се засмя. — Под моите знамена.
Усмихнах се.
— Представи си само какво кланяне и пълзене по корем ще настане сред поданиците и придворните ти.
— Всички ще приветстват царя пират.
— Капер.
— Какво го увъртаме, „незаконороденият цар“ си е най̀ на място.
— Всъщност те вече те наричат Корол резни — казах. Чула бях хората из улиците на Крибирск да си го шепнат: Белязания цар.
Той ме изгледа остро.
— Смяташ ли, че знаят?
— Съмнявам се. Но ти и без това си свикнал със слуховете по твой адрес, Николай. А от това може да излезе нещо добро.
Той изви вежда.
— Ясно ми е, че ти харесва да си обичан — казах, — но малко страхопочитание също няма да навреди.
— Тъмнейший ли те научи на това?
— И ти също. Спомням си една конкретна история за пръстите на фйердански капитан и неговото гладно куче.
— Следващия път, когато слушаш внимателно, ме предупреди да си меря приказките.
— Ти го каза.
Бегла усмивка разтегли устните му. После той свъси вежди.
— Трябва да те предупредя: Аппарат пристига тази вечер.
Изправих гръб на стола.
— Ще опростиш ли попа?
— Налага се. Имам нужда от подкрепа.
— Ще му предложиш ли място в двора?
— Преговаряме — горчиво отвърна той.
Можех да му разкажа всичко, което знам за Аппарат, но подозирах, че от най-голяма полза ще му е да научи местоположението на Бялата катедрала. Доскоро Мал беше единственият, който би могъл да ни отведе там, но се съмнявах, че вече е възможно.
Николай взе да върти ненужно бутилката квас в ръце.
— Още не е прекалено късно — каза. — Можеш да останеш. Можеш да се върнеш с мен във Великия дворец.
— И после какво?
— Ще преподаваш, ще ми помогнеш да възстановя Втора армия, ще мързелуваш край езерото.
Значи за това е намеквал Толя. Надявал се е да се върна в Ос Олта. Само мисълта за това ми причиняваше болка.
Поклатих глава.
— Аз не съм Гриша. И определено не съм от знатно потекло. Не ми е мястото в двора.
— Може да останеш с мен — тихо проговори той. После пак завъртя бутилката. — Все още имам нужда от царица.
Надигнах се от стола, бутнах краката му в ботуши от табуретката и се настаних върху нея, за да мога да го гледам право в очите.
— Аз вече не съм Призоваващата слънцето, Николай. Дори не съм Алина Старков. И не искам да се връщам в двора.
— Но ти ги разбираш тия… работи. — Той потупа гърдите си.
Така беше. Мерзост. Мрак. Може да ги мразиш и в същото време да жадуваш за тях.
— Аз ще съм ти само пречка. Сега силата трябва да е твой съюзник — напомних му.
— Наистина обичам да ме цитираш. — Той въздъхна. — Само да не бях такъв проклет умник.
Пъхнах ръка в джоба си и поставих смарагда на Ланцови върху коляното на Николай. Женя ми го беше върнала в „Томикяна“.