Той го взе, повъртя го в ръце. Камъкът заискри в зелено на светлината на огъня.
— Значи, ще си избереш някоя шуанска принцеса? Или апетитно закръглена хубавелка от Фйерда? Богата наследница от Керч? — Той ми протегна пръстена. — Задръж го.
Вперих поглед в него.
— Колко квас изпи?
— Нито капка. Задръж го. Моля те.
— Не мога, Николай.
— Дължа ти го, Алина. Равка ти го дължи. Това и още много. Извърши добри дела с негова помощ, купи си оперен театър или просто го вади понякога и го гледай с копнеж, докато си мислиш за красивия принц, който можеше да бъде твой. За твое сведение предпочитам последния вариант, най-добре съпроводен с порой от сълзи и рецитиране на слаба поезия.
Разсмях се.
Той взе ръката ми и мушна пръстена в нея.
— Вземи го и постави началото на нещо ново.
Затъркалях пръстена върху дланта си.
— Ще си помисля.
Той завъртя очи.
— Какво е това упорито нежелание да произнесеш простичката дума „да“?
Усетих как сълзите напират и трябваше да примигна, за да не им позволя да рукнат.
— Благодаря ти.
Той се облегна назад.
— Двамата с теб бяхме приятели, не просто съюзници, нали?
— Не ставай магаре, Николай. Ние сме приятели. — Тупнах го здравата по коляното. — Сега ние двамата с теб ще уредим някои неща около Втора армия. А после ще идем да гледаме как горя на кладата.
На връщане към сухите докове се измъкнах, за да открия Женя. Двамата с Давид бяха затворени в шатрата на Фабрикаторите в източния край на лагера. Когато й връчих запечатаното с червен восък и двуглавия орел на Равка писмо, тя не побърза да го отвори, а го задържа боязливо, сякаш досегът с тежкия плик беше крайно опасен.
После прокара палец върху восъчния печат, а пръстите й леко се разтрепериха.
— Дали това е…
— Помилване.
Тя разчупи печата и притисна листа до гърдите си.
Давид изобщо не вдигна поглед от своята работа.
— В затвор ли ни пращат? — попита.
— Още не — отвърна тя. После отри сълзите си. — Благодаря ти. — Но веднага след това се намръщи, защото й подадох второто писмо. — Това какво е?
— Предложение за работа. — Наложи се доста да го убеждавам, но най-накрая Николай разбра, че идеята ми е разумна. Прокашлях се. — Равка все още се нуждае от своите Гриша, а те все още имат нужда от сигурно убежище на този свят. Искам ти да предвождаш Втора армия заедно с Давид. И Зоя.
— Зоя?! Наказваш ли ме?
— Тя е силна и според мен има заложби да стане добър лидер. Или пък да превърне живота ти в кошмар. А най-вероятно и двете.
— Защо точно ние? Тъмнейший…
— Тъмнейший вече го няма, както и Призоваващата слънцето. Сега Гриша могат да вземат съдбата си в свои ръце, а аз искам всички ордени да са представени: Етералки, Материалки и Корпоралки.
— Аз всъщност не съм Корпоралки, Алина.
— Когато ти беше дадено да избираш, ти предпочете червеното. Пък и смятам, че това разделение няма да е толкова важно, когато Гриша сами се управляват. Всички вие сте силни. Всички знаете какво е да си изкушен от мощта, от властта или познанието. Освен това всички сте герои.
— Те ще последват Зоя, може би Давид…
— Ъ? — обади се разсеяно той.
— Нищо. Ще ти се наложи да присъстваш на много съвещания.
— Мразя съвещанията — изръмжа той.
— Но изобщо не съм сигурна, че ще тръгнат след мен, Алина — продължи тя.
— Ще ги накараш да те последват. — Докоснах рамото й. — Смела и несъкрушима.
По лицето й бавно се разля усмивка. После ми смигна.
— И прекрасна.
Ухилих се.
— Значи приемаш?
— Приемам.
Прегърнах я силно. Тя се разсмя, после подръпна кичура, който се беше изплъзнал от забрадката ми.
— Вече губи цвят — каза. — Дали да не те поосвежим малко?
— Утре.
— Утре тогава — съгласи се тя.
Прегърнах я още веднъж, после се измъкнах навън в догарящата светлина на деня.
Криволичейки, се измъкнах от лагера, следвайки множеството, което се точеше покрай сухите докове чак до пясъците, които доскоро бяха Безморие. Слънцето почти се беше скрило и падаше здрач, но кладата нямаше как да остане незабелязана — огромна купчина брезови дървета, чиито клони се бяха сплели като бели ръце.