Тръпки ме побиха при вида на момичето, което лежеше на върха й. Косата й се беше разпиляла около главата като бял ореол. Облечена беше в синьо-златен кафтан, а на врата й личеше нашийника на Морозов — еленови рога, сребристосиви на фона на кожата. Каквото и изкуство да бяха приложили Фабрикаторите за сглобяването на отделните части, то оставаше невидимо за страничния наблюдател.
Погледът ми взе да блуждае по лицето й — по моето лице. Женя беше свършила невероятно работа. Овалът беше съвсем точен, както и наклонът на носа, ъгълът на челюстта. Татуировката на бузата й вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от Руби, Солдат Сол, която можеше да доживее да стане Призоваваща слънцето, ако не беше загинала в Долината като обикновено момиче.
Отначало не се съгласих да използваме нейното тяло вместо мен, притеснена, че семейството й няма да има какво да погребе. Толя беше този, който ме придума. „Тя имаше вяра, Алина. И дори ти да не я споделяш, позволи на нея този последен жест на преданост.“
До Руби лежеше Тъмнейший в черния си кафтан.
„Кой ли се е погрижил за него?“ — зачудих се, усещайки как гърлото ми болезнено се свива. Кой така старателно беше сресал черната му коса над челото? Кой беше сключил изящните му пръсти на гърдите?
В тълпата се чуваха гласове, че Тъмнейший няма място до светицата на кладата. На мен обаче ми се виждаше справедливо, а и нали хората трябваше да станат свидетели на свършека на всичко това.
Оцелелите Солдат Сол се бяха струпали около кладата, голите им гърди и гърбове бяха белязани с татуировки. Владим също беше тук; грубите ръбове на дамгата му се открояваха на светлината на пламъците. Наоколо хората ридаеха. Николай стоеше съвсем накрая, безупречен в униформата си на Първа армия; Аппарат беше застанал редом с него. Загърнах се още по-плътно в шала си.
Очите на Николай бегло срещнаха моите през множеството. После той даде знак. Аппарат простря ръце. Огнетворците удариха кремъчните огнива. Пламъците изригнаха в ярки дъги, закръжиха и се загмуркаха из брезовите клони като стрелкащи се птички, облизваха сухите стволове, докато те не започнаха да тлеят и не се дадоха на огъня.
Огънят се развилня, а пламъците блещукаха като потрепващи листа на величествено златно дърво. Около мен стоновете и риданията на тълпата се усилиха.
„Санкта — викаха те. — Санкта Алина.“
Димът подлюти очите ми. Мирисът му беше задушаващо сладникав.
Санкта Алина.
Никой не знаеше истинското му име, за да го прокълне или прослави, затова го промълвих едва чуто:
— Александър — прошепнах. Име на момче, от което се бе отказал. Почти забравено.
После
Параклисът се намираше по крайбрежието на Западна Равка, южно от Ос Кърво, на брега на Истинското море. Тихо и уединено място, а вълните стигаха току до вратата. Белосаните стени бяха инкрустирани с морски раковини, а куполът над олтара приличаше не толкова на небе, колкото на синя морска бездна.
Нямаше нито пищна сватба, нито предбрачен договор, нито плащане на символичен откуп за булката. Момчето и момичето нямаха семейства, които да се суетят около тях, да ги преведат тържествено през близкото градче и да организират пир в тяхна чест. Булката не носеше кокошник, нито златна премяна. Единствените им свидетели бяха една оранжева котка, дето се провираше между църковните пейки, и едно дете, също останало без майка, което носеше дървен меч. Наложи се да се покачи върху стол, за да държи дърворезбованите корони над главите на младоженците, докато ги благославяха.
Имената, с които се представяха, бяха фалшиви, но клетвите им — съвсем искрени и истински.
Войни продължаваха да се водят, както продължаваше да има и сираци, но постройката, която беше издигната върху пепелищата на Керамзин, съвсем не приличаше на предишната. Това вече не беше имението на стария княз, отрупано с неща, които не бива да се пипат. Това беше истински детски дом. Пианото в музикалната стая беше без калъф. Вратата на килера с хранителни провизии никога не се заключваше. Лампите в спалните непрекъснато горяха, за да прогонят мрака.
Персоналът не одобряваше това.
Питомците растяха твърде живи и весели. Прекалено много пари се харчеха за захар за чая, за въглища през зимата и за книги, в които нямаше нищо друго, освен вълшебни приказки. И защо на всяко дете трябваше да му се купува нов чифт кънки?