— Говори — подхвърлих през рамо към Аппарат, докато обливах богомолците в сиянието на светлината. — И гледай да го направиш както се полага.
— Днес станахме свидетели на велико изпитание — побърза да обяви той, — но нашата светица излезе от него още по-силна отпреди. Мракът проникна в това свято място…
— Аз го видях! — провикна се един от свещениците стражи. — Сенките плъзнаха по стените…
— Колкото до това… — промърмори Мал.
— По-късно.
— Но те бяха надмогнати — продължи Аппарат — така, както винаги са били побеждавани. С вяра!
Пристъпих напред.
— И със сила! — И отново накарах светлината да засияе ярко из скалните пасажи подобно на ослепителен водопад. Много от тези хора никога не бяха виждали докъде се простира моята сила. Сега някои плачеха и аз чух да произнасят името ми, заглушено от виковете: „Санкта! Санкта!“.
Докато предвождах Аппарат и свещениците стражи през Бялата катедрала, умът ми трескаво работеше, претегляйки всички възможности. Владим вървеше пред нас и се грижеше заповедите ми да бъдат изпълнени.
Най-накрая имахме шанс да се отървем от това място. Но какво щеше да стане, ако напуснехме Бялата катедрала? Така се разделях с цяла една армия, оставяйки я в ръцете на Аппарат. Въпреки това нямах голям избор. Трябваше да изляза на повърхността. Трябваше ми жар-птица.
Мал прати Тамар да събере останалите Солдат Сол и да потърси още годно огнестрелно оръжие. В най-добрия случай влиянието ми върху свещениците стражи беше съвсем крехко. В случай на безредици трябваше да имаме готово оръжие, а аз се надявах, че мога да разчитам на верността на моите воини на слънцето.
Лично съпроводих Аппарат до неговите покои, Мал и Толя ни следваха.
Пред вратата се обърнах към свещеника.
— След час ще изпълним заедно богослужението. Тази вечер аз и моите Гриша поемаме на път и ти няма да се възпротивиш на нашето заминаване.
— Сол королева — изшушна Аппарат, — настойчиво моля да не се връщаш толкова скоро на повърхността. Не се знае къде точно се намира Тъмнейший в момента. Момчето на Ланцов има едва шепа съюзници…
— Аз съм негов съюзник.
— Той те изостави в Малкия дворец.
— Той оцеля, попе. Това би трябвало да проумееш. — Намерението на Николай бе да отведе Багра и семейството си на безопасно място, после да се върне и да се включи в боя. Можех само да се надявам, че е успял да го направи и че слуховете за хаоса, който той всяваше по северната граница, са истина.
— Остави ги двамата да се обезсилят един друг, виж накъде духа вятърът…
— Дължа на Николай Ланцов много повече.
— Предаността ли те води към него? Или пък алчността? — притисна ме Аппарат. — Муските от незапомнени времена чакат да бъдат събрани заедно, а ти не можеш да изтърпиш още няколко месеца.
Стиснах челюсти при тази мисъл. Не знаех какво точно ме тегли напред — дали беше жаждата за възмездие, или някаква по-висша цел; дали бе копнежът по жар-птица, или приятелството към Николай. Но това сега нямаше голямо значение.
— Тази война е и моя — казах. — Нямам намерение да се стаявам като гущер под камък.
— Умолявам те да се вслушаш в моите думи. Не съм сторил нищо престъпно, само ти служа предано.
— Също толкова предано, колкото служеше и на царя ли? Или както на Тъмнейший?
— Аз съм гласът на народа. А той не е посочил нито царете Ланцов, нито Тъмнейший. Хората избраха теб за своя светица и ще продължат да те обичат и като тяхна царица.
Даже звукът на тези думи предизвика отегчение у мен.
Погледнах през рамо към Мал и Толя, които чакаха на почтително разстояние.
— Вярваш ли го? — обърнах се към свещеника. Този въпрос не ми даваше мира още от деня, когато разбрах от него, че основава нов култ. — Наистина ли ме мислиш за светица?
— Какво вярвам аз, не е важно — отвърна той. — Ето това никога няма да проумееш. Знаеш ли, че във Фйерда вече ти вдигат олтари? Във Фйерда, където изгарят всеки Гриша на клада? Границата между страха и страхопочитанието е много тънка, Алина Старков. Аз мога да я променя. Това е наградата, която ти предлагам.
— Не я искам.
— Въпреки това ще я имаш. Хората се сражаваха за Равка, защото царят беше заповядал така, защото войнишката заплата помагаше да спасят семействата си от гладна смърт, защото нямаха друг избор. А за теб ще се бият, понеже в техните очи ти си спасението. Ще гладуват в твое име, ще положат в краката ти своя живот и живота на децата си. Ще воюват без страх и с радост ще умират. Няма по-велика сила от вярата и няма по-велика армия от оная, която е водена от нея.