— Вярата няма да защити твоите войници срещу ничевие. Нито фанатизмът, колкото и да е голям.
— Ти гледаш единствено войната, а аз — мира, който идва след нея. Вярата не познава граници и националности. Любовта към теб е пуснала корени във Фйерда. Скоро ще последва Шу, а после и Керч. Нашите хора ще тръгнат по всички земи да разнесат благата вест не само из Равка, а по цял свят. Така ще дойде мирът, Санкта Алина. Чрез теб.
— Цената е твърде висока.
— Войната е цената на промяната.
— Но я плаща простият народ, селяни като мен самата. Никога хора като теб.
— Ние…
Дадох му знак да замълчи. Мислех за Тъмнейший, който превърна в руини цял един град; за брата на Николай, Василий, който нареди възрастта за военна повинност да бъде намалена. Аппарат твърдеше, че говори от името на народа, но не беше по-различен от останалите.
— Гледай да са в безопасност, попе, това паство и тази армия. Гледай да са нахранени. Гледай по лицата на децата да няма татуировки и те да стоят по-далеч от пушките. Останалото остави на мен.
— Санкта Алина…
Отворих вратата към стаята му.
— Скоро ще се помолим заедно — казах. — Но мисля, че ти може да започнеш още сега.
Двамата с Мал оставихме Аппарат залостен в своята стая, охранявана от Толя — изрично разпоредихме той да внимава вратата да е постоянно затворена и никой да не нарушава молитвеното уединение на свещеника.
Подозирах, че Аппарат скоро ще си възвърне контрола върху свещениците стражи, даже върху Владим. Но на нас ни трябваха само няколко часа преднина. Дотогава можеше да се смята за късметлия, че не го натиках в най-влажното кюше на архива.
Когато най-накрая стигнахме стаята ми, заварих тясното бяло помещение претъпкано с Гриша, а Владим чакаше край вратата. Моята спалня се знаеше като една от най-просторните в Бялата катедрала, но въпреки това бе същинско предизвикателство да побере дванайсет души. Никой от тях не изглеждаше твърде пострадал. Устната на Надя беше подпухнала, а Максим се грижеше за сцепената вежда на Стиг. За първи път, откакто се намирахме под земята, имахме възможност да се съберем всички заедно. Гледката на Гриша, струпани плътно един до друг и отпуснати върху оскъдните мебели, действаше успокоително.
Мал обаче явно не беше на същото мнение.
— Със същия успех можем да тръгнем на път и с духов оркестър — измърмори под нос.
— Какво става тук, по дяволите?! — обади се Сергей веднага щом освободих Владим. — В един момент съм в лазарета с Максим, а в следващия се озовавам в някаква килия. — Взе да крачи напред-назад. По кожата му избиваше нездрава пот, а под очите му имаше тъмни кръгове.
— По-кротко — сряза го Тамар. — Вече не си зад решетките.
— Няма голяма разлика. Тук долу всички сме като в капан. А оня лицемер само търси случай да се отърве от нас.
— Щом искаш да се махнеш от пещерите, значи сега е моментът — казах. — Заминаваме. Още тази нощ.
— Как? — попита Стиг.
Вместо отговор позволих на слънчевата светлина да лумне кратко и сияйно в дланта ми — доказателство, че моята сила се е възвърнала, макар дори този дребен жест да костваше много по-голямо усилие, отколкото се полагаше.
В стаята избухнаха въодушевени възгласи и весели подсвирквания.
— Да, точно така — обади се Зоя. — Призоваващата слънцето може да призовава. Това ни струваше само няколко трупа и една малка експлозия.
— Мигар си отвяла нещо? — жално попита Харшо. — И то без мен?
Стоеше облегнат на стената до Стиг. Двамата ни Огнетворци не можеха да бъдат по-различни един от друг. Стиг беше нисък и набит, с руса почти до бяло коса. Имаше солидния и тантурест вид на църковна свещ. Харшо беше тънък и висок, а косата му — по-червена дори от тази на Женя — се доближаваше до цвета на кръв. Една мършава рижа котка някак бе успяла да се промъкне чак до недрата на Бялата катедрала и си хареса точно него. Сега го следваше навсякъде, увърташе се между краката му или пък стоеше на рамото му.
— Откъде се взе тоя гърмящ прах? — попитах, присядайки на ръба на леглото редом с Надя и нейния брат.