Докато ми отговаряше, той избягваше да ме гледа в очите:
— Един ден ще станеш царица, Алина. И колкото по-малко кръв има по ръцете ти, толкова по-добре.
С такава лекота произнесе думата царица.
— Изглежда, си убеден, че ще открием Николай.
— Сигурен съм, че ще намерим жар-птица.
— Имам нужда от армия. Жар-птица може да не се окаже достатъчна. — Разтърках очите си с ръка. — А Николай може изобщо да не е в Равка.
— Сведенията, които идват от север…
— Може да са просто лъжи, разпространявани от Тъмнейший. Нищо чудно Летящия принц да е само мит, с който целят да ни измъкнат на светло. Николай може изобщо да не е успял да напусне Великия дворец. — Болно ми беше да го кажа, но все пак се насилих: — Възможно е и да е мъртъв.
— Вярваш ли го?
— Не знам.
— Ако някой е способен да избяга оттам, това е Николай.
Хитрият лисугер. Макар вече да се беше отказал от дегизировката си като Щормхунд, за мен Николай оставаше точно това — вечно пресмятащ, вечно кроящ планове. Само дето не беше успял да предвиди предателството на брат си. Нито усети приближаването на Тъмнейший.
— Хубаво — казах, смутена от треперещия си глас. — Но ти нищо не попита за сенките.
— А трябваше ли?
Не успях да устоя на изкушението. Може би исках да видя как ще реагира. Свих пръсти и от ъглите към нас взеха да се раздиплят сенки.
Очите на Мал проследиха движението им. Как очаквах да реагира той? Със страх? С гняв?
— Можеш ли да ги използваш за нещо повече от това? — попита.
— Не. Те са само един вид последствие от онова, което направих в параклиса.
— Когато спаси живота на всички нас, нали?
Оставих сенките да се разотидат и разтрих чело между веждите, опитвайки се да прогоня пристъпа на сънливост.
— Имам предвид, че използвах мерзост. Това тук не е реална сила, само циркаджийски трик.
— Но е нещо, което си взела от него — каза Мал. В гласа му като че ли се долавяше удовлетворение. — Аз дума няма да обеля, обаче не би трябвало да го криеш от останалите.
За това можех да се терзая и по-нататък.
— Ами ако хората на Николай не са в Райевост?
— Значи според теб аз съм способен да проследя гигантска митична птица, но не бих могъл да открия един гръмогласен принц?
— Принц, който се изплъзва на Тъмнейший вече месеци наред.
Мал ме изгледа изпитателно.
— Алина, знаеш ли как успях да уцеля толкова точно в Котлето?
— Ако сега кажеш, че е било само защото си страшно умел, направо си свалям ботуша и почвам да те налагам с него.
— Е, аз наистина съм страшно умел — отвърна той с тънка усмивка. — Но накарах Давид да пъхне един бръмбар в кесийката.
— Защо?
— За да направя целта по-лесно откриваема. После трябваше само да я проследя.
Веждите ми хвръкнаха към челото.
— Е, това вече е забележителен номер.
Той сви рамене.
— И единственият, който умея. Ако Николай е жив, ще го открием. — Той помълча, после добави: — Втори път няма да те проваля. — Обърна се да си ходи, но преди да затвори вратата, се позабави. — Опитай да си починеш. Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам.
Стоях и дълго гледах след него. Колко исках да му кажа, че не ме е провалил, но нямаше да е съвсем истина. Аз го бях излъгала за виденията, които ме преследваха. А той ме отблъсна точно когато най-много се нуждаех от него. Може би и двамата изисквахме един от друг твърде големи жертви. Дали имах основание, или не, не знам, но живеех с усещането, че Мал ми е обърнал гръб, и част от мен негодуваше срещу това.
Обходих с поглед празната стая. При вида на толкова много хора, натъпкани в нея допреди малко, се бях разстроила. Доколко познавах всеки от тях? Харшо и Стиг бяха няколко години по-големи от останалите Гриша, успели криво-ляво да се доберат до Малкия дворец, щом чули, че Призоваващата слънцето се е завърнала. В действителност обаче аз изобщо не ги познавах. От друга страна, в очите на близнаците бях надарена с божествена сила. Зоя ме следваше с неохота. Сергей се бе превърнал в развалина и аз подозирах, че ме вини за смъртта на Мари. А може би и Надя също. Нейната скръб беше безмълвна, но двете с Мари бяха първи приятелки.
И Мал. Предполагах, че поне с него сме сключили нещо като примирие, но то не беше никак леко. Или просто и двамата бяхме приели какво бъдеще ми е отредено и че нашите пътища неизбежно ще се разделят. „Един ден ще станеш царица, Алина.“