Давах си сметка, че поне трябва да опитам да подремна няколко минути, но умът ми продължаваше трескаво да работи. Тялото ми пулсираше от придошлата сила и жадуваше за още.
Погледнах към вратата, съжалявайки, че тя не се заключва. Исках да изпробвам нещо. Вече бях опитвала няколко пъти, но нищо не се бе получило, освен че си докарах главоболие. Начинанието ми беше опасно, може би глупаво, но сега, след като моята сила се възвърна, исках пак да се пробвам.
Изритах ботушите и легнах по гръб върху тесния креват. Затворих очи и почувствах нашийника около врата си, люспите върху китката си и присъствието на силата в мен — естествени като биенето на сърцето ми. Усетих раната на рамото си, черния възел от белези, спомен от ничевие на Тъмнейший. Тя заздрави връзката помежду ни и отвори врата на Тъмнейший към моето съзнание така, както нашийникът му осигуряваше достъп до силата ми. В параклиса използвах тази връзка против него и с това едва не унищожих и двама ни. Беше страшно глупаво да опитвам да го направя отново. И въпреки това се изкушавах. След като Тъмнейший имаше достъп до тази сила, защо и аз да не почерпех от нея? Така щях да натрупам познания, да разбера как действа връзката между нас.
„Пак няма да проработи — казах си успокоително. — Ще опиташ, ще се провалиш и после ще подремнеш.“
Забавих дишането си и оставих силата да циркулира из мен. Мислех за Тъмнейший, за сенките, които можех да разигравам с върховете на пръстите си; за нашийника около врата ми, поставен там от него; за гривната на оковите около китката ми, която безвъзвратно ме изолираше от всички останали Гриша и диктуваше моята съдба.
Нищо не се случи. Все така продължавах да лежа по гръб в кревата си в Бялата катедрала. Никъде не успях да се пренеса. Пак бях сам-сама в една празна килия. Примигнах срещу влажния таван. Може би така беше най-добре. Самотата в Малкия дворец едва не ме погуби, но това беше, защото тогава жадувах за нещо друго — чувство за принадлежност, което преследвах цял живот. Сега обаче този копнеж бе погребан под руините на параклиса. От тук нататък вместо обич щях да търся съюз с всеки и всичко, които биха ме направили по-силна за предстоящата битка.
Днес за малко да убия Аппарат; днес прогорих своя знак върху гърдите на Владим. Убеждавах се, че така е трябвало да стане, но момичето, което бях навремето, никога не би помислило да причини подобно нещо някому. Ненавиждах Тъмнейший заради онова, което беше сторил на Багра и Женя, но бях ли сега по-различна от него? А когато и третата муска се появи около китката ми, щяхме ли тогава да се отличаваме по нещо?
„Най-вероятно не“ — признах си, но заедно с това долових и лек трепет: вибрации, които стигаха до мен посредством нашата връзка; ехо от противоположния край на една невидима нишка.
То ме зовеше чрез нашийника около врата и раната от зъбите на ничевие върху рамото ми, подсилено от оковата около китката — спойка, скрепена с мерзост и черната отрова в кръвта ми. „Ти ме повика и ето че аз откликнах.“ Сякаш нещо ме всмука нагоре, извън моето тяло, и ме запрати към него. Сигурно точно това усещаше Мал, когато преследваше целта си — далечен отсрещен повик; нечие присъствие, което зове за внимание, независимо че не може да бъде видяно или докоснато.
Както се носех из мрака зад спуснатите си клепачи, така в следващия момент се озовах в ярко осветено помещение. Всичко наоколо ми беше смътно като в мъгла, но въпреки това тутакси разпознах мястото: намирах се в престолната зала на Великия дворец. Около мен някакви хора си приказваха. Гласовете им идваха като изпод дълбока вода. Чувах звук, но не различавах думите.
Усетих точно в кой момент Тъмнейший ме забеляза. Изведнъж го видях на фокус, макар всичко около него все още да тънеше в неясен сумрак.
Самообладанието му бе толкова голямо, че придворните едва ли забелязаха краткотрайния потрес, който разкриви съвършените му черти. Въпреки това аз видях как сивите му очи се разшириха, а гърдите му взеха начесто да се повдигат в опит да си поеме дъх. Пръстите му се впиха в подлакътниците на стола — не, на престола. Но веднага след това той отново възвърна самообладанието си и кимна в отговор на онова, което му говореше най-близкостоящият човек.
Аз чаках, наблюдавайки. Той дълго бе воювал за този престол, преживявайки стотици години в битки и на служба при други, докато най-накрая се възкачи на него. Трябваше да призная, че това място напълно му подхождаше. Тайничко се бях надявала, че ще го заваря омаломощен и че неговата черна коса ще е побеляла като моята. Каквото и да му бях причинила онази нощ в параклиса обаче, той се беше възстановил много по-скоро от мен.