Всичките бяхме в обичайните пътнически дрехи, а кафтаните ни бяха прибрани в торбите. Размених златните си одежди за тежък балтон, кожена ушанка и успокояващата тежест на револвер, увиснал на хълбока ми. Ако не беше бялата коса, едва ли някой от пилигримите щеше да ме познае.
Сега те посягаха един през друг да докоснат я ръкава, я дланта ми. Някои тикаха в ръцете ни дребни подаръци — единственото пожертвование, което можеха да ни дадат: скрити запаси от хлебчета, станали толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях; полирани камъчета, парчета дантела, стиска солни лилии. И през цялото време със сълзи на очи нареждаха молитви за наше здраве.
Забелязах изненадата на Женя, когато някаква жена наметна раменете й с тъмнозелен шал.
— Не черно — каза тя. — За теб не черно.
Гърлото ми болезнено се сви. Не беше само Аппарат, който ме държеше далеч от тези хора. Аз доброволно се бях изолирала от тях. Не се уповавах на тяхната вяра, а и най-вече се страхувах от надеждата им. Любовта и загрижеността, които се съдържаха в тези дребни жестове, бяха бреме, което не желаех.
Дълго целувах бузи, ръкувах се, давах обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня, докато най-накрая поехме на път. В Бялата катедрала бях дошла носена на носилка. Е, поне я напусках на собствените си крака.
Мал вървеше начело. Толя и Тамар завършваха колоната, като от време на време изоставаха далеч назад, за да разузнаят дали някой не ни следи.
Благодарение на достъпа на Давид до архива и вътрешния усет на Мал за посоките на света, двамата някак успяха да начертаят груба карта на лабиринта от тунели. Дори се бяха опитали да определят маршрута до Райевост, но в техните сведения имаше много бели полета. Колкото и точни да бяха чертежите обаче, пак не можехме да сме сигурни на какво точно ще се натъкнем занапред.
След бягството ми от Ос Олта хората на Тъмнейший решили да проникнат в лабиринта от тунели под църквите и светите места на Равка. Когато усилията им се оказали безплодни, започнали да взривяват: затваряли изходите и се опитвали да принудят всеки, потърсил убежище под земята, да излезе на повърхността. Алхимиците на Тъмнейший създали нов вид взривно вещество, което разрушавало постройките и изпълвало подземията с леснозапалим газ. После била достатъчна само една искра от някой Огнетворец, за да се срине цял участък от древните проходи. Това беше една от причините Аппарат да настоява да не напускам Бялата катедрала.
Носеха се слухове за срутвания западно от нас, ето защо Мал ни поведе на север. Не беше най-прекият път, но се надявахме поне да е сигурен.
За мен придвижването през тунелите беше същинско избавление — най-накрая имах някакво занимание след толкова седмици затворен живот. Тялото ми беше още немощно, но за първи път от дълго време насам се чувствах по-силна и крачех напред, без да се оплаквам.
Опитвах да не мисля какво ще стане, ако скривалището за контрабандна стока в Райевост се окаже изоставено. Как щяхме да открием тогава принца, който не искаше да бъде намерен, докато в същото време самите ние се криехме? Ако Николай беше жив, той сигурно ме търсеше или набираше съюзници по всички земи. Засега обаче той знаеше само че съм загинала в битката за Малкия дворец.
Колкото повече се отдалечавахме от Бялата катедрала и нейното необикновено алабастрово сияние, толкова по-тъмни ставаха тунелите. Скоро вече нищо друго не осветяваше пътя, освен люлеещите се фенери. На места проходите бяха толкова тесни, че се налагаше да сваляме торбите от гърба и да се промушваме през процепите в скалите. После без никакъв преход се озовавахме в огромна пещера, където спокойно можеше да пасе цяло хергеле коне.
Мал се оказа прав: придвижването на толкова много хора заедно беше шумно и тромаво. Напредвахме отчайващо бавно в дълга колона, а Зоя, Надя и Адрик бяха пръснати по цялата й дължина — в случай че станеше срутване на тунела, въздухът, призован от Вихротворците, можеше да стигне за дълго време на някой затрупан.
Давид и Женя вечно изоставаха, но май по-скоро той беше виновен за бавния им ход. Най-накрая Толя не издържа и взе огромния денк от хилавите рамене на Давид.
— Какво си помъкнал тук? — изпъшка.
— Три чифта чорапи, чифт панталони, чиста риза. Манерка. Тенекиено канче и чиния. Цилиндрично сметало, хрондометър, един буркан мъзга от смърч, колекцията ми антикорозивни смазки…