След такова изпитание всички жадувахме почивка, но Мал настоя да продължим.
— Цялата съм подгизнала — мърмореше Зоя. — Защо не спрем в тази усойна пещера, вместо да гоним следващата влажна дупка?
Без да спира, Мал посочи с пръст назад към реката.
— Заради това — опита се да надвика той боботенето на падащата вода. — Ако ни преследват, няма да е никак трудно да се промъкнат близо до нас под прикритието на тоя грохот.
Зоя го изгледа намръщено, но въпреки това забърза напред, докато шумът на реката не остана далеч зад нас. Пренощувахме в една варовикова пещера, където не се чуваше нищо, освен тракането на зъбите ни, докато зъзнехме в мокрите си дрехи.
Цели два дни продължихме така. Придвижвахме се през тунелите, а от време на време се налагаше да се връщаме обратно, защото попадахме в непроходим коридор. Накрая съвсем изгубих представа за посоката, в която се движим, но когато Мал обяви, че сме поели на запад, забелязах как наклонът стана стръмен, извеждайки ни нагоре към повърхността.
Мал ни наложи безмилостно темпо. За да не губим връзка, той и близнаците си подсвирваха откъм двата противоположни края на колоната като знак, че няма някой прекалено изостанал. От време на време Мал изоставаше, за да ни огледа лично.
— Ясно ми е какво целиш — подметнах, когато веднъж пак излезе начело на колоната.
— И какво по-точно?
— Връщаш се назад, щом някой изостане, и завързваш разговор. Ту разпитваш Давид за свойствата на фосфора, ту Надя за нейните лунички…
— Никога не съм питал Надя за луничките й.
— Все за нещо отваряш дума. А после неусетно ускоряваш крачка и така принуждаваш и другия да забърза.
— Това, изглежда, върши по-добра работа, отколкото да ги ръчкам с остен отзад — отвърна той.
— Но не е толкова забавно.
— Ръката, с която ръчках, се умори.
После той отново се изгуби някъде напред. Това беше най-дългият разговор, който проведохме след тръгването от Бялата катедрала.
Останалите обаче явно нямаха проблем с приказките. Тамар се захвана да учи Надя на стари шуански балади. За жалост, паметта й беше ужасна, затова пък брат й помнеше отлично и охотно се зае със задачата. Обикновено сдържаният и необщителен Толя беше способен да рецитира наизуст цели цикли от епически поеми на равкански или шуански — даже когато никой нямаше желание да го слуша.
Въпреки нареждането на Мал да спазваме строго реда си в колоната, Женя често избързваше напред, за да ми се оплаква.
— Всички поеми са за някакъв смел герой Креги — нареждаше тя. — Всичките до една. Той имал кон и ние непрекъснато трябва да слушаме за този кон и за трите различни меча на героя, за цвета на кърпичката, която била вързана на китката му, за всичките клети чудовища, които посякъл, и колко знатен и предан човек е бил. За един пресметлив наемник, какъвто всъщност е, Толя се оказа смущаващо лигаво сантиментален.
Разсмях се и хвърлих бегъл поглед през рамо, макар че не можех да видя кой знае какво.
— На Давид това как му се харесва?
— Той живее в негов си свят. От един час насам непрекъснато дърдори за минерални съединения.
— Накрая двамата с Толя ще се приспят взаимно — недоволно измърмори Зоя.
Тя самата нямаше никакво занимание, с което да убива времето. Макар да бяха Етералки, единственото общо между Вихротворци и Огнетворци беше непреодолимата им страст към споровете. Стиг не искаше Харшо близо до себе си, защото не понасяше котки. Харшо пък непрекъснато се докачаше заради Онкет. Адрик трябваше да е в средата на колоната, но искаше да е по-близо до Зоя. На свой ред Зоя умишлено изоставаше, за да се отърве от него. Накрая започнах да съжалявам, че не прерязах въжето, та всички да се издавят в реката.
Харшо не само ме дразнеше, но и ме караше да се чувствам неспокойна. Имаше гадния навик да стърже с кремъка си по стените на пещерите, пръскайки ситни искри, или пък непрекъснато вадеше от джобовете си парченца твърдо сирене, за да храни Онкет, а после се хилеше, сякаш котката е казала нещо страшно забавно. Когато една сутрин се събудихме, установихме, че се е остригал до голо и само през средата на главата му минава гребен алена коса.