— Той ни откри — простена Сергей с прегракнал от страх глас.
— Няма как да стане — възрази Зоя. — Даже Аппарат не знае накъде сме тръгнали.
Мал се размърда леко. Долових слаб тропот на камъчета.
— Това е случайна атака — каза.
— Тая котка ни носи лош късмет. — Гласът на Женя трепереше, когато го прошепна.
„Буум.“ Изтрещя толкова силно, че зъбите ми изтракаха.
— Метан йез — обади се Давид. Блатен газ.
Подуших го секунда по-късно — смрадливия дъх на сяра. Ако горе над нас имаше Огнетворци, щеше да последва искра и взривът да ни разкъса на парчета. Някой взе да реве.
— Вихротворци — изкомандва Мал, — отпратете го на изток. — Как беше възможно гласът му да е толкова спокоен?
Усетих как Зоя се размърда, после ме лъхна въздушната струя, която тя и останалите призоваха, за да изпратят газа далеч от нас.
„Буум.“ Вече трудно се дишаше. Пространството около нас сякаш непрекъснато се смаляваше.
— О, светии — проплака с треперлив гласец Сергей.
— Виждам пламък! — извика Толя.
— Отпратете го на изток! — повтори Мал с твърд глас.
Последва едно „фююю“ от вятъра на Вихротворците. Тялото на Мал се притисна в моето. Ръката ми се прокрадна, търсейки неговата. Пръстите ни се преплетоха. От другата ми страна се разнесе сподавено ридание и аз посегнах със свободната ръка, за да взема дланта на Зоя в своята.
БУУМ. Този път целият тунел се огласи от грохота на падащи камъни. Дочух хората да крещят в мрака. Дробовете ми се задръстиха с пепел.
Когато шумът утихна, чух гласа на Мал.
— Никакви фенери — нареди той. — Алина, трябва ни светлина.
Трудно стана, но все пак успях да открия нишка слънчева светлина и я накарах да разцъфне в тунела. Всички бяхме покрити с прах, ококорени, с изплашени очи. Направих бърза сметка: Мал, Женя, Давид, Зоя, Надя и Харшо — Онкет беше навряна в пазвата на ризата му.
— Толя! — извика Мал.
Нищо. А после:
— Ние сме добре.
Гласът на Толя долетя иззад стената от срутени скали, която препречваше тунела, но беше силен и ясен. Притиснах чело в коленете си от облекчение.
— Къде е брат ми? — изкрещя Надя.
— Тук е, с мен и Тамар — отвърна Толя.
— А Сергей и Стиг?
— За тях не знам.
„Вси светии.“
Зачакахме ново „буум“ и останалата част от свода да се срути върху главите ни. Когато това не стана, взехме лека-полека да се катерим по посока гласа на Толя, докато те двамата с Тамар копаеха от другата страна. След няколко минути видяхме първо ръцете, а после и мръсните им лица да се блещят срещу нас. Прехвърлиха се от нашата страна. Щом Адрик отпусна ръце, сводът над мястото, където той и близнаците стояха доскоро, се продъни в облак от прах и скални отломки. Адрик целият се тресеше неудържимо.
— Значи вие сте крепели пещерата? — попита Зоя.
Толя кимна.
— Той направи въздушен мехур, щом чухме последния взрив.
— Хъм — обърна се Зоя към Адрик, — впечатлена съм. — Но като видя възгордяната му физиономия, изпъшка: — Забрави. Свеждам похвалата до неохотно одобрение.
— Сергей! — провикнах се. — Стиг!
Тишина и шум от свличане на дребен чакъл.
— Нека опитам нещо — предложи Зоя. После вдигна ръце. Ушите ми взеха да пукат и въздухът около мен сякаш се превърна във влажна мъгла.
— Сергей! — произнесе тя. Гласът й звучеше някак странно далечен.
После долових стенанието на Сергей — слабо и пресекливо, но затова пък ясно, сякаш той стоеше точно до мен.
— Насам — изрече хрипливо.
Зоя заогъва пръсти, коригирайки посоката, после пак повика Сергей.
— Като че идва някъде изпод нас — предположи Давид, когато Сергей отново се обади.
— Може и да не е така — отвърна Зоя. — Акустиката мами.
Мал тръгна надолу по скалния пасаж.
— Не, той има право. Подът в техния участък от тунела сигурно се е продънил.
Отне ни близо два часа, докато ги открием и изровим: Толя копаеше натрупаната пръст, Мал указваше посоката, Вихротворците укрепваха стените на тунела, а аз поддържах мъждивото осветление, докато останалите образуваха верига, за да преместят скалните отломъци и купищата пясък.
Когато най-накрая се добрахме до Стиг и Сергей, двамата бяха целите в кал и почти изгубили съзнание.