— Понижих пулса и на двамата ни — измърмори замаяно Сергей. — Забавих дишането. Използвахме по-малко въздух.
Толя и Тамар ги измъкнаха, възстановиха пулса им и напълниха дробовете им с кислород.
— Не мислех, че някога ще се появите — изпелтечи все още зашеметеният Стиг.
— Защо? — изплака Женя, нежно почиствайки пръстта около очите му.
— Не беше сигурен, че изобщо ви е грижа за него — обади се Харшо някъде отзад.
Разнесоха се сподавени възражения, някои си размениха гузни погледи. Аз наистина мислех Стиг и Харшо за аутсайдери. Колкото до Сергей… ами… от известно време той сякаш витаеше някъде другаде. И никой от нас не се постара да проникне отвъд тяхната изолация.
Щом Сергей и Стиг можеха вече да ходят, всички заедно се отправихме към по-запазената част от тунела. Един след друг Вихротворците оттеглиха силата си, с която крепяха тавана, за да разберем дали ще може да издържи, та и те да си отдъхнат. Взехме взаимно да си почистваме лицата и дрехите от прахоляка и мръсотията, доколкото бе възможно, после една манерка с квас обиколи всички ни. Стиг се залепи за нея като сукалче за биберон.
— Всички добре ли са? — попита Мал.
— Никога не сме били по-добре — отвърна треперливо Женя.
Давид вдигна ръка.
— Аз съм имал и по-добри времена.
Всички се разсмяхме.
— Сега пък какво? — нацупи се той.
— Как изобщо успя да направиш тоя трик със звука? — обърна се Надя към Зоя.
— Това е просто акустична аномалия. Навремето правехме тоя номер в училище, за да подслушваме какво си приказват хората в съседната стая.
— Естествено! — изсумтя Женя.
— Ще ни покажеш ли как става? — попита Адрик.
— Ако някога ми доскучае чак толкова.
— Вихротворци — прекъсна ги Мал, — готови ли сте за работа?
Всички кимнаха. Лицата им бяха озарени от сиянието, което придава използването на гришанската сила, но аз си давах сметка, че сигурно са вече на предела на силите си. В продължение на близо километър бяха поддържали тонове скала, за да не се срутят върху нас, и им трябваха повече от няколко минути отдих, за да се възстановят.
— Тогава давайте да се пръждосваме оттук — каза Мал.
Осветих пътя, внимавайки за изненадите, които можеше да ни чакат напред. Поехме предпазливо, Вихротворците вървяха първи и уверено завиваха по тунелите и скалните пасажи, докато аз изобщо не можех да се ориентирам накъде вървим. Отдавна вече бяхме напуснали пределите на начертаната от Давид и Мал карта.
Всеки звук ни се струваше прекалено силен. Всяко срутване на камъчета ни караше да се заковаваме на място като вледенени и да чакаме най-лошото. Опитвах да мисля за друго нещо, не за тоновете земна маса над главите ни. Ако станеше ново срутване и силите на Вихротворците не успееха да издържат, щяхме да останем премазани в подземията без никой да разбере — като полски цветя, хербаризирани между страниците на някоя книга и забравени там.
По едно време внезапно осъзнах, че краката ми работят по-здраво отпреди, и си дадох сметка колко стръмен е станал наклонът на пода. Дочух облекчени въздишки, няколко сподавени радостни възклицания и след по-малко от час се озовахме натъпкани в нещо като мазе, вперили поглед в капака на тавана.
И тук беше влажно, а по пода се бяха образували малки локви — знак, че се намирахме близо до крайречните градове. На светлината, която струеше от дланите ми, забелязах, че каменните стени са напукани, но не можех да преценя дали щетите са стари, или са причинени от скорошните взривове.
— Как го постигна? — попитах Мал.
Той сви рамене.
— Както обикновено. На повърхността има дивеч. А аз тръгнах на лов.
Толя измъкна от джоба на палтото си стария часовник на Давид. Не бях разбрала кога е попаднал в него.
— Ако това нещо тук показва вярно, значи отдавна е минало залез-слънце.
— Трябва да се навива всеки ден — обади се Давид.
— Знам.
— Е, направи ли го?
— Да.
— Значи показва вярно.
Зачудих се дали да не напомня на Давид, че юмрукът на Толя е голям почти колкото неговата глава.
— С нашия късмет сигурно ще заварим горе някой, застоял се за службата в полунощ — изсумтя Зоя.
Повечето от входовете и изходите на тунелите водеха към свети места. Но не всички. Нищо чудно да се озовем в апсидата1 на църква или в манастирски двор, но не беше изключено и да подадем глава в някой вертеп. „Добър ден и на вас, господине.“ Едва успях да сподавя напушилия ме лудешки смях. Изтощението и страхът ме правеха лекомислена.