Отметнах глава и си поех дълбоко въздух. Цареше ясна лунна нощ и след дългите месеци под земята гледката на небето над мен ми се стори главозамайваща. Толкова много звезди — искрящ гъст рояк, който сякаш можех да пипна с ръка. Оставих се тяхната светлина да ме облее като целебен балсам, благодарна за въздуха в дробовете си и за нощта, която ме прегръщаше.
— Алина — тихо прошушна Мал.
Отворих очи. Всички Гриша бяха вперили поглед в мен.
— Какво?
Той взе ръцете ми и ги разпери, сякаш щяхме да танцуваме.
— Ти сияеш.
— О! — изрекох само с дъх. Кожата ми беше посребрена, обвита в лунна светлина. Дори не бях усетила, че призовавам. — Леле!
Той прокара пръст под лакътя ми — там, където ръкавът се беше набрал, — наблюдавайки с усмивка играта на светлината върху кожата ми. После внезапно отстъпи назад и пусна ръцете ми, сякаш са го опарили.
— Бъди по-предпазлива — каза сковано. След това даде знак на Адрик да помогне на Толя да запечатат отново гробницата и заговори на всички: — Стойте плътно един до друг и бъдете тихи. Трябва да си намерим убежище преди зазоряване.
Групата нагоди крачка към неговата, оставяйки го отново да води. Останах най-отзад, усилено опитвайки да прогоня светлината от кожата си. Но тя се беше пропила в мен, сякаш тялото ми отдавна бе зажадняло за нея.
— Знаеш ли какво, Старков, според мен нарочно си направила косата си бяла — подметна Зоя, изравнявайки крачка с мен.
Бръснах една люспица звездна светлина от китката си, наблюдавайки я как гасне.
— Права си, Зоя, ухажването на смъртта е неизменна част от моя разкрасителен режим.
Тя сви рамене и хвърли поглед към Мал.
— Е, макар и малко крещящ за моя вкус, бих казала, че образът на пълнолунна девица върши работа.
Зоя беше последният човек, с когото исках да си приказвам за Мал, но думите й подозрително звучаха като комплимент. Спомних си как стискаше ръката ми при срутването в тунелите и колко стоически издържа всичко.
— Благодаря ти — отвърнах. — За това, че ни опази долу. И че помогна да спасим Сергей и Стиг.
Дори да не вярвах на нито дума от казаното, шокираният й вид пак щеше да си струва усилието.
— За нищо — едва успя да пророни. После вирна съвършения си нос. — Само че няма да съм винаги наблизо, за да ти спасявам задника, Призоваваща слънцето — добави.
Ухилих се и я последвах по тясната пътека между гробовете. Тя поне беше предвидима.
Отне ни твърде дълго да се измъкнем от гробището. Редицата гробници се точеше сякаш безкрайно — безпристрастно свидетелство за годините, прекарани във войни от Равка. Пътеките бяха почистени от плевели, по гробовете имаше цветя, изографисани икони, свещи, малки купчинки безценни амуниции: слаба утеха дори за мъртвите. Замислих се за мъжете и жените, които ни бяха изпроводили от Бялата катедрала, тикайки дребни дарове в ръцете ни. Изпитах благодарност, когато най-накрая минахме през гробищните порти.
Ужасът от надвисналата заплаха от срутване в тунелите и дългите часове, прекарани на крак, си казваха своето, но Мал искаше да ни отведе колкото се може по-близо до Райевост, преди да е съмнало. Крачехме тежко, придвижвайки се успоредно на главния път по огрените от звездите поляни. Тук-там съзирахме самотна къща; фенер, чиято светлина струеше от прозореца. Тези признаци за живот донякъде носеха облекчение: представата как някой земеделец е станал през нощта, за да изпие чаша вода, и бегло извръща глава към прозореца и мрака отвън, беше утешителна.
Небето леко започваше да просветлява, когато дочухме някой да се задава по пътя. Едва успяхме да се втурнем към близката горичка и да залегнем в храсталака, когато се появи първата каруца.
Конвоят се състоеше от петнайсетина души, повечето мъже, но имаше и няколко жени: всичките настръхнали и въоръжени. Зърнах отделни части от униформата на Първа армия — казионните панталони, натикани в съвсем неуниформени ботуши от волска кожа, и пехотински шинел, лишен от медните си копчета.
Невъзможно беше да се определи какво точно карат. Товарът беше покрит с конски чулове и здраво вързан за ритлите с въжета.
— Доброволчески отряд? — прошепна Тамар.
— Може и това да е — отвърна Мал. — Само не ми идва на ума откъде доброволчески отряд ще се снабди с картечни пушки.
— Ако са контрабандисти, тогава не познавам нито един от тях.
— Мога да ги проследя — обади се Толя.