— А защо просто не изтанцуваш един валс насред пътя? — заядливо рече Тамар. Толя наистина не можеше да се придвижва незабелязано и безшумно.
— Ставам все по-добър в проследяването — отбранително рече той. — Освен това…
Мал го накара да млъкне само с поглед.
— Не преследвай, не нападай.
Докато Мал ни водеше все по-навътре сред дърветата, Толя продължаваше да мърмори под нос:
— Ти дори не знаеш как се танцува валс.
Направихме си бивак на едно сечище близо до малък приток на Сокол — река, подхранвана от глетчерите на Петразой и главен търговски път за пристанищните градове. Надявахме се да сме достатъчно далече от града и главните пътища, та да няма опасност някой да се натъкне случайно на нас.
Според близнаците главната явка на контрабандистите беше на оживения площад в Райевост, който гледаше към реката. Тамар вече беше готова с компас и карта в ръка. Макар сигурно да беше изтощена като всички останали, тя трябваше незабавно да поеме към града, за да стигне там още предобед.
Не ми се щеше да я оставя да попадне в капан, но още от по-рано се бяхме споразумели тъкмо тя да отиде. Ръстът на Толя го правеше прекалено подозрителен, а нито един от нас не знаеше как действат контрабандистите, нито можеше да разпознае някой от тях. Въпреки това нервите ми бяха опънати до скъсване. Така и не проумявах на какво се дължи верността на близнаците към мен, нито докъде са способни да стигнат заради нея. Но когато се наложи да избират между мен и Аппарат, те недвусмислено показаха своята преданост.
Стиснах набързо ръката на Тамар.
— Не прави нищо необмислено.
От известно време Надя се навърташе наблизо. Сега се прокашля и разцелува Тамар по двете бузи.
— Пази се — каза.
Тамар й отправи усмивка на Сърцеразбивач.
— Ако някой си проси белята — отвърна тя и разтвори за кратко полите на палтото, за да се видят дръжките на брадвичките, — имам свежо попълнение.
Погледнах бегло Надя. Кой знае защо имах чувството, че Тамар се фука. После тя дръпна качулката върху главата си и затича между дърветата.
— Юех сеш — провикна се на шуански подир нея Толя.
— Ни уех сеш — отвърна тя през рамо. В следващия миг се изгуби от поглед.
— Какво означава това?
— Баща ни така ни научи — отвърна Толя. — Юех сеш: „презирай сърцето си“. Това обаче е буквален превод. Истинското значение по-скоро е: „Прави каквото трябва — бъди жесток, ако се налага“.
— Ами другото?
— Ни уех сеш? „Аз нямам сърце.“
Мал повдигна вежда.
— Баща ви явно е бил веселяк.
Толя се ухили леко налудничаво, с което съвсем заприлича на сестра си.
— Така си беше.
Погледнах назад, накъдето изчезна Тамар. Някъде там, оттатък дърветата и полята отвъд тях, се простираше Райевост. Отправих в тази посока своята молитва: „Донеси вест за принца, Тамар. Иначе не вярвам да се справя сама“.
Разпънахме пътническите си одеяла и си поделихме храната. Адрик и Надя се заеха да вдигат палатка, докато Толя и Мал оглеждаха наоколо и определяха местата, на които да разположат постовите. Забелязах, че Стиг се опитва да придума Сергей да се храни. Надявах се, че излизането на повърхността ще му помогне да се съвземе. Макар той да не изглеждаше вече толкова обладан от паника, продължавах да усещам напрежението, което струеше от него.
Честно казано, всички бяхме доста изнервени. Колкото и да беше приятно да лежим под дърветата и да виждаме отново небето, това се оказа и бреме. Животът в Бялата катедрала беше мизерен, но лесно предвидим. Тук горе нещата бяха много по-сложни и объркващи, неподвластни на моя контрол. Наоколо гъмжеше от войска, доброволчески отряди и хора на Тъмнейший. Независимо дали щяхме да открием Николай, или не, ние отново се бяхме озовали насред военни действия, а това означаваше още сражения и още погубени животи. Светът отново беше станал голям. Аз обаче не бях сигурна дали това ми харесва.
Огледах нашия бивак: Харшо — вече хъркащ, свит на кълбо и притиснал Онкет към гърдите си; Сергей — блед и постоянно нащрек; Давид — опрял гръб на едно дърво с книга в ръце, и Женя, заспала с глава на скута му; Надя и Адрик, които се бореха с колчетата и въжетата на палатката, а Зоя ги наблюдаваше равнодушно и през ум не й минаваше да им помогне.
„Презирай сърцето си.“ Щеше ми се да можех. Не исках повече да тъгувам, да чувствам вина или нечия липса, да се тревожа. Желаех да съм твърда, пресметлива. Исках да съм безстрашна. Долу под земята това изглеждаше постижимо. Тук — в тази гора, с тези хора — вече не бях толкова сигурна.