— Какво правиш тук?
За миг спрях и просто го наблюдавах. Стоеше съвършено неподвижен, после изведнъж стрелна ръце в потока и измъкна оттам гърчеща се риба. След това я хвърли обратно във водата. Какъв смисъл да я взима, щом не може да рискува да накладе огън, за да я опече.
И друг път го бях виждала да лови риба така — в Керамзин даже зимно време, когато езерцето при Тривка замръзваше. Винаги знаеше къде точно да пробие леда, къде да пусне въдицата и улучваше точния момент да загребе. Аз стоях на брега и му правех компания, опитвайки да открия къде в клонака птичките са свили гнезда.
Сега всичко беше различно, водата хващаше слънчевите зайчета и ги пращаше по лицето му, а мускулите играеха под гладката кожа. По едно време усетих, че съм го зяпнала, и се отърсих от захласа. И преди го бях виждала без риза. Нямаше причина да се държа като идиотка.
— Тамар се върна — казах.
Той се изправи, внезапно загубил интерес към риболова.
— Е?
— Никаква следа от хората на Николай.
Мал въздъхна и прокара ръка през косата си.
— Проклятие.
— Може да изчакаме още ден — предложих, макар да знаех какъв ще е отговорът му.
— И без това загубихме много време. Не зная колко още ще ни е нужно да стигнем на юг и да открием жар-птица. Сега само това липсва: да заседнем в планините, когато падне снегът. Освен това предстои да намерим безопасно убежище за останалите.
— Тамар каза, че цяла Западна Равка е зад Николай. Какво ще кажеш да ги заведем там?
Той се замисли.
— Това е дълъг път, Алина. Ще загубим много време.
— Знам, но там е много по-безопасно, отколкото отсам Долината. Пък има шанс да открием и Николай.
— Може би наистина ще е по-безопасно да се придвижваме на юг от другата страна. — Той кимна. — Добре тогава. Трябва да предупредим и останалите. Искам да тръгнем още довечера.
— Довечера?
— Няма смисъл да се помайваме тук. — Той тръгна да излиза от водата, присвивайки пръстите на краката си, щом стъпи върху остро камъче.
Само дето не ми каза „свободна си“, но все едно го стори. Имаше ли какво още да си говорим?
Поех към бивака, после се сетих, че не съм му казала за опричниците. Закрачих обратно с тежки стъпки към потока.
— Мал… — започнах, но думите замръзнаха на устата ми. Той се беше навел да вземе манерките. Стоеше с гръб към мен. — Това пък какво означава? — възкликнах гневно.
Той рязко се обърна и изправи гръб, но вече беше късно. Отвори уста.
Преди да е произнесъл и дума обаче, аз го прекъснах рязко:
— И само да си отговорил „нищо“, ще те просна в безсъзнание на земята.
Челюстта му изпука.
— Обърни се — наредих.
За миг той остана да стои неподвижен. После въздъхна и се обърна.
Татуировката минаваше напряко през широкия му гръб — нещо като розетка на компас, но по-скоро слънце, лъчите му стигаха от рамо до рамо и се спускаха надолу по гръбнака.
— Защо? — попитах. — Защо ти трябваше да го правиш?
Той сви рамене и мускулите му заиграха под сложната рисунка.
— Мал, защо ти трябваше да се дамгосаш по тоя начин?
— И без това имам много белези — отвърна най-накрая. — Този обаче сам си го избрах.
Огледах татуировката по-отблизо. В рисунката бяха вплетени букви. Я ста резку. Намръщих се. Приличаше на древен равкански.
— Какво ще рече това?
Той нищо не отвърна.
— Мал…
— Неудобно ми е…
Явно наистина беше така, защото забелязах по врата му да се разлива червенина.
— Отговори ми.
Той се поколеба, прокашля се.
— Аз станах острие — промърмори.
„Аз станах острие.“ Такъв ли беше наистина? Същото момче, което Гриша следваха безпрекословно; чийто глас остана твърд, когато земята над главите ни пропадаше; което ми каза, че ще стана царица? Вече не бях сигурна, че го познавам.
Прокарах леко пръсти по буквите. Той се изопна. Кожата му все още беше влажна от водата в потока.
— Можеше да е и по-зле — подхвърлих. — Искам да кажа, ако надписът беше: „Хайде да се гушкаме.“ или „Аз станах джинджифилов пудинг.“ Тогава вече щеше да е неудобно.
Той изненадано се изсмя, което прозвуча по-скоро като лай, после, докато прокарвах пръсти надолу по гърба му, си пое въздух през стиснати зъби. Сви юмруци. Знаех, че е редно да го оставя на мира, но не исках.