— Кой го изработи?
— Толя — изхриптя той.
— Не болеше ли?
— По-малко, отколкото се очаква.
Стигнах до самия връх на лъча, който водеше до кръста. Задържах пръстите си там, после ги плъзнах обратно нагоре. Той се извърна рязко, сграбчвайки ръката ми в здравата си хватка.
— Недей — произнесе яростно.
— Аз…
— Не мога да го направя. Дори когато ме разсмиваш или ме докосваш по този начин.
— Мал…
Точно тогава той рязко вирна глава и сложи пръст върху устните си.
— Горе ръцете! — Гласът долетя измежду дърветата. Мал посегна към пушката и след секунда беше готов за стрелба, но от гората вече излизаха трима: двама мъже и жена с качулка с насочени към нас дула. Стори ми се, че ги бях зърнала в конвоя на пътя.
— Свали това — каза мъжът с къса козя брадичка. — Освен ако не искаш да напълним приятелката ти с олово.
Мал пусна отново пушката върху камъните.
— Приближете — нареди мъжът. — Бавно и кротко. — Носеше шинел от Първа армия, но не приличаше на войниците, които бях виждала. Косата му беше дълга и сплъстена, прибрана в две рехави плитки. На гърдите му бяха кръстосани патрондаши, а лекьосаната му жилетка някога може и да е била червена, но сега бе придобила неопределим оттенък между тъмновиолетово и кафяво.
— Искам да си взема ботушите — каза Мал.
— Без тях няма как да ни избягаш.
— Какво искате?
— За начало отговори — рече мъжът. — Наблизо има цял град с купища удобни места да се покрие човек. Тогава защо дванайсет души са се притаили в гората? — Явно забеляза реакцията ми, защото продължи: — Точно така. Открих лагера ви. Дезертьори ли сте?
— Да — отвърна Мал с равен глас. — От Керский.
Мъжът се почеса по бузата.
— Керский? Може и така да е — каза. — Но… — Пристъпи крачка напред. — Оретцев?
Мал замръзна.
— Лученко? — каза малко след това.
— Вси светии, не съм те виждал, откакто обучавах групата ви в Полизная. — После се обърна към другия мъж: — Тоя дребен никаквец беше най-добрият следотърсач в десети полк. Не съм виждал друг като него. — Вече се усмихваше, но не свали пушката. — А сега си най-прочутият дезертьор в цяла Равка.
— Просто се опитвам да оцелея.
— И с двама ни е така, братко. — Посочи към мен. — Тая не е от твоинките.
Ако дулото на пушка не сочеше право в лицето ми, неговата забележка сигурно щеше да ме уязви.
— Още един несретник от Първа армия като нас.
— Като нас, а? — Лученко ме сръга с дулото на пушката. — Свали си кърпата.
— Тук въздухът е малко мразовит — казах.
Лученко пак ме ръгна.
— Хайде, момиче!
Погледнах Мал крадешком. Усетих го, че преценява шансовете. Разстоянието между нас беше съвсем малко. Можех да нанеса сериозни поражения с удара Сеч, но чак след като войникът вече бе стрелял няколко пъти. Не беше проблем да ги ослепя, но започнеше ли престрелка, какво би станало с останалите в лагера?
Свих рамене и свалих кърпата от врата си с едно силно дръпване. Лученко тихо подсвирна.
— Дочух, че си имаш благочестива компания, Оретцев. Май излиза, че сме заловили самата светица. — Той наклони глава. — Мислех я за по-висока. Вържете ги и двамата.
Отново потърсих погледа на Мал. Ако той искаше да действам, щях да го усетя. Докато ръцете ми бяха свободни, все още можех да призова и контролирам светлината. Ами останалите Гриша?
Протегнах ръце и се оставих жената да върже китките ми с въже.
Мал въздъхна и ме последва.
— Не може ли поне да си облека ризата? — попита.
— Не — отвърна похотливо тя. — Гледката ми харесва.
Лученко се разсмя.
— Странно нещо е животът, а? — обобщи философски той, докато ни водеха през гората пред дулата на пушките. — Единственото, което съм искал някога, беше бучка късмет да си подсладя чая. А ето че сега мога направо да се удавя в късмет. Тъмнейший ще изпразни хазната, за да ви види на прага си.
— Толкова лесно ли ще ме предадеш? — казах. — Глупаво.
— Това са големи приказки за момиче с опряна пушка в гърба.
— Просто предлагам добра сделка — отвърнах. — Мислиш ли, че Фйерда или Шу Хан не биха платили малко състояние, а защо не и огромно, за да сложат ръка на Призоваващата слънцето? Колко хора имаш на разположение?