Тамар се нахвърли право на Екатерина. Брадвичките й просветнаха само два пъти и жената войник падна, а качулката се свлече от безжизненото й тяло, закачена за част от скалпа. Един вдигна пистолет, целейки Тамар, но Мал го връхлетя и безмилостно преряза гърлото му с ножа си. „Аз станах острие.“ Накрая никой не оцеля, останаха само трупове, пръснати из мочурището.
— Давайте! — провикна се Николай и платформата се издигна още по-нависоко. После метна края на едно въже. Мал заора пети в земята и се вкопчи здраво в него, така че Тамар и Толя да могат да се покатерят. Когато близнаците се прехвърлиха върху платформата, Мал направи клуп около глезена и китката си и те двамата се надвесиха, за да го измъкнат горе.
Точно тогава мярнах някакво движение зад гърба му. Някакъв покрит с кал и кръв човек се надигаше от тресавището с извадена сабя.
— Мал! — изкрещях, но беше твърде късно: крайниците му вече бяха впримчени във въжето.
Войникът нададе рев и замахна. Мал напразно опита да се прикрие с ръка.
Светлината блесна като мълния в острието на войника. Ръката му замръзна на половината път, а сабята се изплъзна от пръстите. Сетне тялото му се разцепи надве по цялата си дължина, сякаш някой бе прокарал почти съвършена линия от темето до слабините — линия, която сияеше ярко, докато той се разпадаше на парчета.
Мал вдигна очи. Стоях на ръба на платформата и ръцете ми още сияеха със силата на удара Сеч. Олюлях се. Николай ме издърпа, преди да се прекатуря долу. Изтръгнах се от ръцете му, хукнах към противоположния край на платформата и там повърнах.
Стоях вкопчена в прохладния метал със съзнанието каква страхливка съм всъщност. Мал и близнаците се хвърлиха в битка, за да не позволят Тъмнейший да ни открие. И не се поколебаха нито за миг. Убиваха с безмилостна последователност. А аз отнех само един живот и сега се присвивах като малко дете, изтривайки повръщаното от устните си.
Стиг блъвна огън върху труповете в полето. От главата ми не излизаше мисълта, че разполовеното тяло ще издаде присъствието ми не по-зле от някой доносник.
Миг по-късно платформата беше издърпана в трюма на „Пеликан“ и ние поехме на път. Когато излязохме на палубата, слънцето вече грееше откъм пристанището, но ние се издигахме нагоре в облаците. Николай раздаваше команди на висок глас. Екип Вихротворци се грижеше балонът да се носи по въздуха, докато друг един надуваше платната. Вълнотворците имаха за задача да поддържат кораба обвит в мъгла отдолу, за да не ни забележат от земята. Разпознах някои от отцепниците Гриша, които помнех още от пленничеството ни на кораба на Николай — времето, когато той още се представяше за Щормхунд.
Този кораб беше по-голям и не така изящен като „Колибрито“ или „Синьото рибарче“. Скоро разбрах, че отначало е трябвало да превозва товари — пратки с оръжие от Земени, които Николай пренасяше контрабандно през северната и южната граница, а понякога и през Долината. „Пеликан“ не беше построен от дърво, а от някаква лека субстанция, дело на Фабрикаторите, която докара Давид до пълен екстаз. Той се просна по корем върху палубата, за да я огледа по-добре, като от време на време почукваше ту тук, ту там.
— Това е някакъв вид преработена смола, но подсилена с… въглеродни нишки?
— Стъкло — отвърна Николай, явно поласкан от възторга на Давид.
— Още по-умно! — възкликна Давид еуфорично.
— Нали ви разправям, този човек е обзет от истинска страст — процеди сухо Женя.
Присъствието на Женя малко ме безпокоеше, но Николай не я беше виждал обезобразена и явно изобщо не я позна. Поразходих се по палубата подръка с Надя, напомняйки шепнешком на нашите Гриша да не споменават името на Женя.
Един от екипажа ми предложи купа прясна вода, за да си изплакна устата от повръщаното и да си измия лицето и ръцете. Приех с пламнали бузи, засрамена от това как се бях изложила пред всички на платформата.
Като се почистих, опрях лакти на перилата и забих поглед в облаците под нас, опитвайки се да разгледам пейзажа: полята бяха оцветени от есента в червено и златно; крайбрежните градове и оживените им пристанища излъчваха синьо-сиво сияние. Лудешкото очарование на Николай беше толкова голямо, та изобщо не се замислях, че летим. Пътувала бях и на неговите по-малки кораби, но определено предпочитах „Пеликан“. В него имаше нещо величествено. Той може и да не беше от най-бързите превозни средства, но определено не би се преобърнал при първия въздушен порив.