Както доскоро бях дълбоко в недрата на земята, така изведнъж се бях озовала високо във въздуха. Едва можех да повярвам на очите си — в това че Николай ни беше открил; че изобщо е жив; че всички до един сме тук сега. Плисна ме вълна на облекчение и очите ми плувнаха в сълзи.
— Първо повръщане, сега пък сълзи — подметна Николай, появявайки се изневиделица иззад гърба ми. — Само не казвай, че съм загубил неустоимия си чар.
— Просто съм щастлива, че си жив — отвърнах, мигайки припряно, за да прогоня сълзите. — Но съм сигурна, че ти би могъл да ме разубедиш дори за това.
— И аз се радвам да те видя. Тръгна слух, че си потънала вдън земя, но по-скоро изглеждаше, че завинаги си изчезнала.
— Вярно, през цялото време имах чувството, че съм погребана жива.
— Останалите ти хора там ли са още?
— Това сме всичките.
— Нали не казваш, че…
— Само това остана от Втора армия. Тъмнейший си има свои Гриша, ти — също, но… — Гласът ми секна.
Николай огледа хората на палубата. Мал и Толя бяха потънали в разговор с човек от екипажа му, докато помагаха той да върже въжетата и да нагласи платното. Някой беше услужил с куртка на Мал, но все още му липсваха ботуши. Давид галеше палубата, сякаш опитваше да се слее с нея. Останалите бяха пръснати на малки групички: Женя седеше сгушена до Надя и другите Етералки. Стиг както обикновено не се откъсваше от Сергей, отпуснат на палубата със заровено в дланите лице. Тамар преглеждаше раните на Харшо, а настръхналата Онкет беше забила нокти в бедрото му. Летенето, изглежда, не й понасяше.
— Единствените оцелели — пророни Николай.
— Един от Лечителите предпочете да остане под земята. — След дълго мълчание най-накрая се реших да попитам: — Ти как ни откри?
— Всъщност не съм. Доброволческият отряд дебнеше да открие контрабандните ни канали. Не можехме да си позволим загубата на още един товар, затова тръгнах след Лученко. Тогава забелязали Тамар на площада и когато разбрах, че обсаждат вашия бивак, си казах: „Защо да не взема и момичето…“
— И пушките?
Той се ухили.
— Точно така.
— Добре че имахме благоразумието да се оставим да ни заловят.
— Много предвидливо от твоя страна. Поздравления.
— Как са царят и царицата?
Той изсумтя.
— Чудесно — отвърна. — И отегчени до смърт. Нямат много занимания. — Той нагласи маншета на куртката си. — Много тежко приеха загубата на Василий.
— Съжалявам — казах. Но всъщност досега изобщо не се бях сещала за по-големия брат на Николай.
— Той си получи заслуженото, но колкото и да е странно, аз също съжалявам за него.
— Трябва да знам… успя ли да спасиш Багра?
— С голям зор и никаква ответна благодарност. Можеше поне да ме предупредиш.
— Голямо чудо е, нали?
— Същинска чума. — Той посегна и подръпна кичур от бялата ми коса. — Дръзко решение.
Неволно прибрах разпилените коси зад ухото си.
— Това е последният моден писък под земята.
— Нима?
— Случи се по време на битката. Разчитах с времето да се оправи, но, изглежда, е за постоянно.
— Братовчед ми Людовик осъмна с бял кичур в косата, след като едва оцеля при пожар у тях. Твърди, че дамите го намирали за много съблазнително. Но също така разправя, че пожарът бил подпален от призраци, та знае ли човек…
— Горкият ти братовчед Людовик.
Николай се облегна назад върху перилата, наблюдавайки как балонът потрепва над нас. Отначало реших, че е от някакво платно, сега обаче бях по-склонна да мисля, че е коприна, импрегнирана с каучук.
— Алина… — започна той. Толкова беше необичайно да видя Николай притеснен, та ми трябваше време да разбера, че не може да намери подходящи думи. — Алина, оная нощ, когато нападнаха двореца, аз по-късно пак се върнах.
Това ли било? Мигар наистина го болеше, че може да съм го помислила за предател?
— Никога не съм се съмнявала, че ще се върнеш. Какво завари?
— Когато прелетях над двореца, долу цареше пълен мрак. Само на няколко места бяха пламнали пожари. Забелязах парчетата от счупените чинии на Давид, пръснати по покрива и на поляната пред Малкия дворец. Параклисът беше срутен до основи. Навсякъде около него гъмжеше от ничевие. Отначало реших, че здравата сме загазили, но те изобщо не обърнаха внимание на „Синьото рибарче“.