Едва ли им е било до това, щом като в този момент техният господар е бил в смъртоносен капан, издъхващ под купчина отломки.
— Надявах се да открия тялото на Василий — каза той, — но напразно. Камък върху камък не беше останало. Какво се случи?
— Ничевие нападнаха Малкия дворец. Докато стигна, една от чиниите вече беше извън строя. — Забих нокът в перилата, оставяйки следа като малък полумесец. — Нямахме никакъв шанс. — Не исках да си припомням опръсканата в кръв зала; телата, пръснати по покрива, пода, стълбището; безжизнената камара в синьо, червено и пурпурно.
— Ами Тъмнейший?
— Опитах да го убия…
— Както обикновено.
— Като убия себе си.
— Ясно.
— Срутих параклиса — казах.
— Ти…
— Така де, ничевие го направиха по моя заповед.
— Значи можеш да им заповядваш?
Вече усещах как умът му щрака, докато преценява какви може да са предимствата от това. Стратег до мозъка на костите.
— Недей да разчиташ на това особено — отрезвих го. — Защото е нужно да създам свои ничевие. Освен това трябва да съм свързана с Тъмнейший.
— Аха — отвърна мрачно той. — Ами като откриеш жар-птица?
— Тогава не знам — признах, — но… — Поколебах се. Досега никога не бях го изричала на глас. Другите Гриша биха го приели като ерес. Въпреки това в мен напираше желание да произнеса думите, исках Николай да ги чуе. Надявах се поне той да проумее какви възможности има пред нас, дори да не усети жаждата, която ме води. — Смятам, че може би ще мога да създам своя собствена армия.
— Воини на светлината?
— Това е идеята.
Николай ме наблюдаваше мълчаливо. Усещах, че внимателно обмисля думите си.
— Навремето ми беше казала, че мерзост не е като Малката наука и че за нея се плаща висока цена.
Кимнах.
— Колко голяма е цената, Алина?
Мислех си за момичето, чието тяло беше смазано под огледалната чиния, за изкривените й очила; за изкормения труп на Мари в прегръдките на Сергей; за Женя, сгушена в шала си. Мислех за стените на църквата, превърнати в кървави свитъци и изписани с имената на мъртъвци. Но не само праведният гняв ме водеше. Теглеше ме и жаждата да притежавам жар-птица — потискана, но винаги тлееща.
— Няма значение — отвърнах твърдо. — Аз ще я платя.
Николай премисли думите ми.
— Много добре — каза след малко.
— Само това ли? И никакви мъдри напътствия? Нито злокобни предупреждения?
— В името на вси светии, Алина! Нали не очакваш точно аз да ти проговоря с гласа на здравия разум? Наложил съм си строг пост и се въздържам от лъжлив ентусиазъм и прочувствени покаяния. — Той помълча, ухилената му физиономия постепенно доби сериозно изражение. — Обаче искрено съжалявам за воините, които си загубила, и че не успях да ти помогна онази нощ.
Под нас вече се мяркаха белите предели на Вечните ледове, а някъде в далечината — и очертанията на планини.
— Какво щеше да промениш, Николай? Най-много и теб да бяха убили. За това обаче още не е късно. — Думите ми бяха сурови, но затова пък правдиви. Срещу воините сенки на Тъмнейший дори най-умният и изобретателен воин беше почти безпомощен.
— Човек никога не знае — отвърна Николай. — Напоследък бях доста зает. Нищо чудно да съм подготвил още някоя изненада за Тъмнейший.
— Кажи ми, моля те, че имаш намерение да се маскираш като волкра и да изскочиш от тортата.
— Ех, ти направо провали изненадата. — Той се оттласна от перилата. — Сега се налага да ни прекарам през границата.
— Границата?
— Пътуваме към Фйерда.
— Страхотно. Вражеска територия. Сега вече се успокоих!
— Тук съм в свои води — смигна ми Николай. После закрачи по палубата, подсвирквайки си фалшиво позната мелодия.
Николай наистина ми беше липсвал. Липсваше ми начинът, по който разговаря. Как умее директно да атакува проблема. Как носи надежда, където и да отиде. За първи път от месеци почувствах, че възелът в гърдите ми се разхлабва.
Очаквах, като прекосим границата, да се отправим към крайбрежието или дори към Западна Равка, но скоро рязко променихме курса по посока на планинската верига, която бях забелязала по-рано. От дните ми като картограф помнех, че това са най-северните върхове на Сикурзой — планината, която се простираше по продължение на голяма част от източната и южната граница на Равка. Фйерданите я наричаха Елбйен — „Лактите“, макар че колкото повече приближавахме, толкова по-трудно ми беше да разбера защо са я кръстили така. Тя представляваше сива маса, увенчана със снежни калпаци — наоколо имаше само лед и оловносиви скали. В сравнение с нея Петразой приличаше на джудже. Ако това бяха само лактите, тогава не ми се мислеше за тялото, на което принадлежат.