Аппарат ме изтръгна от мрачните ми размисли:
— Момчето превишава правомощията си.
Проследих погледа му до Мал, който сновеше между войниците, казваше нещо на един и поправяше друг.
— Той им помага при обучението — отвърнах.
— Раздава заповеди. Оретцев — провикна се свещеникът и му даде знак да дойде.
Напрегнато наблюдавах как Мал приближава. Почти не го бях виждала, откакто забраниха да идва в моята стая. Освен зорко следеното и ограничено общуване с Женя Аппарат гледаше да нямам вземане-даване с потенциални съюзници.
Сега Мал изглеждаше различно. Пак носеше конопената селска риза, която му служеше за униформа в Малкия дворец, но вече беше по-сух и блед заради живота под земята. Тънкият белег на челюстта му изпъкваше видимо върху кожата.
Спря пред нас и се поклони. От месеци не бяхме стояли толкова близо един до друг.
— Не ти си командирът тук — започна Аппарат. — Толя и Тамар са с по-висш чин.
Мал кимна.
— Така е.
— Защо тогава ти ръководиш обучението?
— Аз нищо не ръководя — възрази Мал. — Просто имам на какво да ги науча. А те имат какво още да научат.
„Самата истина“ — помислих си с горчивина. Мал беше станал много добър в схватките с Гриша. Спомних си го насинен и кървящ, застанал срещу един от Вихротворците в конюшните на Малкия дворец, предизвикателния му поглед в онзи момент и презрението в очите. Още един спомен, без който бих могла да живея.
— Защо тия новобранци не са белязани? — попита Аппарат, сочейки към една групичка, която се биеше с дървени мечове близо до отсрещната стена. Едва ли сред тях имаше някой надхвърлил дванайсет години.
— Защото са деца — отвърна Мал с леден глас.
— Те са избрали да дойдат тук. Ще им откажеш ли правото да покажат верността си към нашата кауза?
— Ще им откажа риска да се разкайват по-късно.
— Никой не притежава тази власт.
Едно мускулче взе да играе върху челюстта на Мал.
— Загубим ли, тези татуировки ще ги издадат, че са воини на слънцето. Със същия успех могат още сега да се изправят за разстрел срещу наказателния отряд.
— Затова ли и ти нямаш татуировка? Защото не вярваш в нашата победа?
Мал ми хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към Аппарат.
— Моята вяра е за светците — отвърна с равен глас той. — Не за хора, които пращат деца на сигурна смърт.
Очите на попа се присвиха.
— Мал има право — намесих се. — Нека останат небелязани. — Аппарат ме измери с непроницаемите си черни очи. — Моля те — продължих тихо, — направи го заради мен.
Знаех колко му се нрави този глас — нежен и топъл като приспивна песен.
— Какво нежно сърце — отвърна той, цъкайки с език. Въпреки това усещах, че е поласкан. Макар че вървях срещу волята му, той очакваше от мен да бъда точно такава: светица, любяща майка и утеха за своя народ.
Забих нокти в дланта си.
— Това е Руби, нали? — побързах да сменя темата и да отклоня вниманието на Аппарат.
— Добра се дотук преди няколко седмици — отвърна Мал. — Сега е добре, идва направо от лазарета.
Неволно усетих да ме обзема ревност, макар и съвсем слаба.
— Стиг не изглежда особено доволен — кимнах с глава към Огнетвореца, който, по всичко личеше, изкарваше гнева си от загубата върху Руби. Момичето правеше всичко по силите си да устои, но очевидно не му беше равна.
— Никак не обича да го побеждават.
— Както забелязвам, ти дори не се изпоти.
— Така си е — отвърна Мал. — Там е проблемът.
— И как така? — намеси се Аппарат.
Погледът на Мал се стрелна към мен за частица от секундата.
— Когато губиш, научаваш много повече. — Той сви рамене. — Нали затова Толя е вечно около мен: да ме сритва от време на време по задника.
— Дръж си езика — сопна се Аппарат.
Мал го остави без внимание. Вместо това внезапно пъхна два пръста в устата си и остро изсвири.
— Руби, оставяш се незащитена!
Твърде късно. Плитката й вече гореше. Един от новобранците се втурна към нея с кофа вода и я изля върху главата й.
Потръпнах.
— Гледай да не замръзнат.
Мал се поклони.
— Суверенна моя. — И се затича обратно към войниците.
Тази титла. Сега я произнесе без ненавистта, която, изглежда, таеше в Ос Олта, но въпреки това ме порази като юмрук в стомаха.