Томас Хенри блестеше сред котараците в околността. По него можеха да се сверяват часовниците. След обяда той неизменно правеше половинчасова разходка по моравата, всеки път точно в десет идваше при кухненската врата, а в единайсет вече спеше в креслото ми. Нямаше приятели сред котараците. Не намираше удоволствие в боевете и аз се съмнявах дали е любил някога, даже в младостта си; бе изключително хладна и независима натура; към женското общество се отнасяше с пълно безразличие.
Такъв безупречен живот Томас Хенри води цялата зима. През лятото го взехме на село. Струваше ни се, че за него ще бъде полезна смяната на обстановката: той явно бе взел да пълнее. Бедният Томас Хенри! Селото, уви, го погуби. Какво именно предизвика промяната, не мога да кажа; може би непривично ободряващият въздух. Високонравственият Томас Хенри със страшна скорост се плъзна по наклонената плоскост. В първата нощ той изчезна до единайсет, през втората — не се появи изобщо, на третата се върна вкъщи към шест сутринта с доста проскубана козина на главата. Разбира се, тук не бе минало без дами — съдейки по котешкия концерт, продължил цяла нощ, били са поне дузина. Тъй или инак, Томас Хенри беше представителен кавалер и дамите взеха да идват при него и денем. След това почнаха да идват измамените котараци и да искат удовлетворение, което Томас Хенри, справедливостта изискваше да го кажем, никога не отказваше да даде.
Селските момчетии по цял ден висяха около дома ни, наблюдавайки сраженията; при нас в кухнята непрекъснато нахлуваха разгневени жени и хвърляйки връз масата по някоя мъртва котка, призоваваха небесата и мен към въздаване на справедливост. Нашата кухня се превърна в истинска котешка морга и ми се наложи да набавя нова кухненска маса. Готвачката заяви, че ще бъде по-удобно, ако си има отделна маса. Тя просто се забърква, когато сред нарязаното месо и зеленчуците попадат толкова мъртви котки: бои се да не би да смеси нещата. Заради това преместихме старата маса към прозореца и я оставихме за котките, а на своята маса готвачката вече никому не позволяваше да слага котки, живи или мъртви.
Веднъж я чух да пита собственичката на една умряла котка:
— И какво ще наредите да правя с нея? Да я варя ли?
— Това е моят котарак — отговори дамата, — разбирате ли?
— Много добре, но днес аз не готвя пастет от котараци. Слагайте го на котешката маса. А тази маса е моя.
Отначало „възстановяването на справедливостта“ ми излизаше по около половин крона, но с течение на времето котките поскъпнаха. Дотогава ги смятах евтини и изведнъж ме порази фактът, че се ценят толкова високо. Взех даже сериозно да се замислям дали да не почна да развъждам котки за продан? При цените, налагащи се постепенно в това село, бих могъл да получавам нелош доход.
— Полюбувайте се какви ги върши вашият звяр — ми каза една разгневена особа, заради която ме викнаха по време на обеда.
Аз се полюбувах. „Творението“ на Том Хенри се оказа жалко, изтощено същество, на което на оня свят навярно щеше да му е по-добре, отколкото на този. Ако нещастното създание бе мое, аз само бих благодарил на Томас Хенри; но има хора, дето не разбират кое точно е за тяхно добро.
— Не бих дала такъв котарак и за пет фунта — заяви дамата.
— То си е ваша работа — възразих, — но според мен бихте постъпили не благоразумно. В този му вид цената е не повече от шилинг. Ако се надявате някъде да получите повече — много моля.
— Но нима това е котарак? Това е християнин — - каза дамата.
— Не купувам мъртви християни — отговорих твърдо. — А дори и да ги купувах, за този екземпляр все пак не бих дал повече от шилинг. Бройте го за християнин или за котарак, както ви харесва, но и в двата случая той не струва по-скъпо от шилинг.
В края на краищата се спазарихме за осемнайсет пенса.
Порази ме и числото котки, с които успя да се разправи Томас Хенри. То бе истински погром.
Веднъж вечерта, отбивайки се в кухнята — сега вече имах навика всяка вечер да ходя в кухнята и да оглеждам цялата партида мъртви котки, постъпили през деня, — между останалите видях на масата и котарак с рядка козина — трицветна.
— Струва половин лира — каза собственикът му, който бе в кухнята с чаша бира в ръка.
Повдигнах покойника и го разгледах внимателно.
— Вчера вашият котарак го уби — продължи и собственикът. — Срам и позор!
— Моят котарак го убива вече за трети път — отговорих аз. — В събота негова собственичка се оказа мисис Хеджър, в понеделник — мисис Майърс. Още тогава забелязах нещо нередно в тая работа и си отбелязах, понеже не бях съвсем сигурен. Сега виждам, че е същият котарак. Послушайте моя съвет и го закопайте, преди да разнесе зараза. Не ме интересува колко живота има една котка, плащам само за един.