Това не звучеше обещаващо, но Лус се беше хванала за друга част от отговора на Ариана:
- Чакай, в цялото това училище има само осемдесет деца? -През лятото, преди да постъпи в „Доувър“, Лус беше изучавала задълбочено дебелия Наръчник за бъдещи ученици, запаметявайки всички статистически сведения. Но всичко, което беше научила досега за „Меч и Кръст“, я беше изненадало, карайки я да осъзнае, че постъпваше в поправителното училище напълно неподготвена.
Ариана кимна, при което Лус, без да иска, клъцна кичурче коса, което бе смятала да остави. Опааа. Да се надяваме, че Ариана нямаше да забележи - или може би просто щеше да реши, че изглежда предизвикателно.
- Осем класа, по десет деца в група. Доста бързичко ще опознаеш и кътните зъби на всички - каза Ариана. - И обратното.
- Предполагам - съгласи се Лус, като хапеше устна. Ариана се шегуваше, но Лус се запита дали щеше да седи тук с тази хладна иронична усмивка в пастелно сините си очи, ако знаеше точното естество на историята, заради която Лус беше тук.
Колкото по-дълго Лус успееше да запази миналото си в тайна, толкова по-добре щеше да е за нея.
- И ще трябва да страниш от тежките случаи.
- Тежки случаи?
- Децата с гривни за проследяване на китките - каза Ариа-на. - Около една трета от общия брой на учениците.
- И те са онези, които...
- ...С които не ти е работа да се замесваш. Вярвай ми.
- Зашо, какво са направили? - попита Лус.
Колкото и да й се искаше да запази в тайна собствената си история, на Лус не й харесваше начинът, по който Ариана се отнасяше с нея като с някакво невинно и наивно същество. Каквото и да бяха направили тези деца, то едва ли можеше да е по-лошо от онова, което всички й казваха, че е направила. Или пък можеше? В края на краищата, тя не знаеше почти нищо за тези хора и това място. Възможностите пробудиха студен сив страх под лъжичката й.
- О, нали знаеш - провлачи Ариана. - Подстрекателство и подпомагане на терористични атаки. Накълцали родителите си и ги изпекли на шиш. - Тя се обърна да намигне на Лус.
- Млъквай - каза Лус.
- Говоря сериозно. На тези психари са им наложени много по-строги ограничения, отколкото на останалите откачалки тук. Наричаме ги окованите.
Лус се разсмя на драматичния тон на Ариана.
- Подстрижката ти е готова - каза тя, като прокара ръце през косата на Ариана, за да й придаде обем. Всъщност излеж-даше наистина страхотно.
- Сладко - каза Ариана. Обърна се с лице към Лус. Когато прокара пръсти през косата си, ръкавите на черния й пуловер се отметнаха назад, оголвайки горната част на ръцете й, и Лус зърна черна гривна, осеяна с редици сребърни кабърчета, а, на другата китка - друга гривна, която изглеждаше по-... механична. Ариана я улови, че гледа, и дяволито повдигна вежди.
- Нали ти казах - рече тя. - Абсолютни шибани психари. -
Тя се ухили. - Хайде, да продължим с останалата част от обиколката.
Лус нямаше кой знае какъв избор. Тромаво се смъкна от седалките и последва Ариана, като се сниши, когато един от лешоядите се спусна опасно ниско. Ариана, която явно не забеляза, посочи към обрасла в лишеи църква в далечния десен край на училищното землище.
- Тук ще откриете нашия великолепен гимнастически салон - каза тя, като възприе носовия тон на екскурзовод. - Да, да, за неопитното око изглежда като църква. Било е. Намираме се в един вид „втора употреба“ архитектурно произведение. Истинският ад тук в „Меч и Кръст“. Преди няколко години се появи някакъв психар, пощурял на тема „здравословен живот“, и взе да бръщолеви за прекалено натъпканите с лекарства тийнейджъри, които съсипвали обществото. Дари адски много пари, за да превърнат църквата в гимнастически салон. Сега силните на деня смятат, че можем да изразходваме „отрицателните си емоции и енергия“ по „по-естествен и продуктивен начин“.
Лус изстена. Винаги беше ненавиждала часовете по физическо.
- Момиче точно по мой вкус - каза съчувствено Ариана. -Треньорката Даянте е самото зло.
Докато подтичваше, за да не изостава от нея, Лус обхвана с поглед останалата част от училищното землище. Четириъгълният вътрешен двор на „Доувър“ беше толкова добре поддържан, целият подрязан и осеян с насадени на равни интервали, внимателно подкастрени дървета. Училищего„Меч и Кръст“ имаше вид, сякаш беше просто изтърсено и зарязано насред блато. Плачещи върби се поклащаха към земята, покрай стените на едри листа растеше кудзу, а на всяка трета крачка под краката им се разнасяше жвакащ звук.
И работата не беше само в начина, по който изглеждаше мястото. Всеки влажен дъх, който Лус си поемаше, засядаше в дробовете й. Дори само дишането в „Меч и Кръст“ я караше да се чувства, сякаш потъваше в подвижни пясъци.