Дори само застанали заедно, тези момчета излъчваха някаква особена грубост. Беше там, в изражението на очите им. Беше трудно да се обясни, но Лус внезапно съзна, че точно като нея всеки в това училище имаше минало. Всички тук вероятно имаха тайни, които не биха искали да споделят. Но не можеше да определи дали това осъзнаване я накара да се почувства по-изолирана, или не толкова.
Ариана забеляза, че погледът на Лус пробягва по останалите деца.
- Всички правим каквото можем, за да изкараме деня - каза тя, като сви рамене. - Но в случай че не си забелязала ниско кръжащите лешояди, това място доста вони на смърт. - Тя седна на една пейка под една плачеща върба и потупа мястото до себе си като покана към Лус.
Лус събори купчина мокри, гниещи листа, но точно преди да седне, забеляза друго нарушение на правилата за облеклото.
Много привлекателно нарушение на правилата за облеклото.
Беше увил около врата си яркочервен шал. Навън ни най-малко не беше студено, но над черния си пуловер той носеше и черно кожено рокерско яке. Може би защото беше единственото цветно петно в двора, но Лус не беше в състояние да гледа нищо друго, освен него. Всъщност, всичко друго така бледнееше в сравнение с него, че за един дълъг миг Лус забрави къде се намира.
Обхвана с поглед наситено златистата му коса и цвета на кожата в тон с нея. Високите скули, тъмните слънчеви очила, които покриваха очите му, меките очертания на устните му. Във всички филми, които беше гледала, и във всички книги, които беше чела, обектът на любовта беше зашеметяващо привлекателен - с изключение на един дребен недостатък - леко счупеният зъб, сплеснатият кичур коса, който му придаваше някакъв чар, бенката на лявата буза. Знаеше защо - ако героят беше твърде чист и неопетнен, щеше да рискува да е недостъпен. Но достъпен или не, Лус винаги беше имала слабост към неустои-мо великолепните. Като този тип.
Той се беше облегнал на стената на сградата, с леко скръстени на гърдите ръце. И за частица от секундата Лус си представи себе си, сгушена в тези ръце. Тръсна глава, но видението й си остана толкова ясно, че едва не скочи към него.
Не. Това беше лудост. Нали? Дори в училище, пълно с отка-чалки, Лус добре си даваше сметка, че тази инстинктивна реакция е ненормална. Та тя дори не го познаваше.
Той говореше с едно по-дребно хлапе с множество плитчини и зъбата усмивка. И двамата се смееха силно и искрено - по начин, който накара Лус да изпита странна ревност. Опита се да върне мислите си назад и да си спомни колко време беше минало, откакто се беше смяла, истински се беше смяла, по този начин.
- Това е Даниел Григори - каза Ариана, като се надвеси навътре и прочете мислите й. - Разбирам, че е привлякъл вниманието на някого.
- Меко казано - съгласи се Лус, смутена, когато си даде сметка как ли изглежда на Ариана.
- Ами, да, ако ти харесват подобни неща.
- Какво може да не ми харесва? - каза Лус, неспособна да попречи на думите да се изтърколят от устата й.
- Приятелят му ей там е Роланд - каза Ариана, като кимна в посока на хлапето с плитчиците. - Страхотен е. От онези типове, които успяват да се доберат до разни неща, нали се сещаш?
Всъщност не, помисли си Лус, като прехапа устна.
- Какви неща?
Ариана сви рамене, като отряза с отмъкнатото джобно ножче стърчащ конец от едно скъсано място на черните си джинси.
- Просто разни неща. От типа „поискай, и ще ти се даде“. Само трябва да кажеш какво искаш, и той ще го намери.
- Ами Даниел? - попита Лус. - Неговата история каква е?
- О, тя не се предава - засмя се Ариана, после се прокашля. - Никой не знае в действителност - каза тя. - Той се придържа твърде упорито към образа си на загадъчен мъж. Може да е чисто и просто типичният задник от поправителното училище.
- Наясно съм със задниците - каза Лус, макар че още щом думите излязоха от устата й, й се прииска да можеше да си ги вземе назад. След онова, което се беше случило с Тревър - каквото и да се беше случило - тя беше последният човек, който би трябвало да прави преценки за нечия личност. Но, което беше по-важно - в редките моменти, когато споменеше дори съвсем мимолетно онази нощ, движещият се черен балдахин на сенките се връщаше при нея, почти сякаш беше отново при езерото.
Отново хвърли поглед към Даниел. Той си свали очилата и ги пъхна в якето си, после се обърна да я погледне.