След като всичко свърши, тя беше прокарала ръка по голия гръб на Даниел. За първи път той й се стори спокоен, чувствителен към докосването й. Но кожата му беше гладка и без нито едно петънце, като на бебе. А в лицето му, в лицата на всички тях, Лус все още можеше да види сребърната светлина, която се излъчваше вътре в тях, блестяща във всички посоки.
Накрая бяха отнесли тялото на Пен обратно нагоре по стръмните каменни стълби до параклиса, бяха почистили стъклата от олтара, и го бяха положили там. Нямаше начин да успеят да я погребат тази сутрин - не и докато гробището гъмжеше от смъртни, както беше предсказал Даниел.
За Лус беше невероятно мъчително да приеме, че ще трябва да се задоволи да прошепне няколко последни думи на приятелката си в параклиса. Всичко, което се сети да каже, беше: „Сега си при баща си. Знам, че той е щастлив да те има отново при себе си“.
Даниел щеше да погребе Пен както трябва веднага щом училището се успокоеше - а Лус щеше да му покаже къде е гробът на бащата на Пен, за да може Пен да бъде положена до него. Това беше най-малкото, което можеше да направи.
Сърцето й бе натежало, докато прекосяваха кампуса. Усещаше джинсите и късото си потниче разтеглени и мръсни. Ноктите й се нуждаеха от едно хубавичко изтъркване, и тя се радваше, че наоколо няма огледала, за да види какво става с косата й. Толкова много й се искаше да можеше да върне обратно тъмната половина от нощта - да можеше да спаси Пен, най-вече, - и в същото време да запази красивите части. Върховна-та тръпка от това, че беше сглобила истинската самоличност на Даниел. Моментът, когато той се появи пред нея в целия си блясък. Моментът, когато стана свидетелка как на Ариана и Габ им пораснаха криле. Толкова голяма част от това беше толкова прекрасно.
Толкова много от него беше довело до пълно, ужасно унищожение.
Можеше да го почувства в атмосферата, като епидемия. Можеше да го прочете върху лицата на многобройните ученици, които се шляеха из училищния двор. Беше малко прекалено рано някой от тях да се осъзнае сам, което означаваше, че сигурно всички бяха чули, видели или усетили някаква част от битката, състояла се снощи. Какво щяха да знаят? Дали някой вече търсеше Пен? Или мис София? Какво ли смяташе някой от тях, че се е случило? Всички се бяха разделили по двойки и разговаряха с приглушен шепот. Лус копнееше да се позавърти по-близо до тях и да подслуша.
- Не се тревожи. - Даниел стисна ръката й. - Просто имитирай някое от обърканите изражения на лицата им. Никой няма да се усъмни в нас.
Макар че Лус се чувстваше безкрайно биеща на очи, той беше прав. Погледът на никой от останалите ученици не се задържа върху тях двамата по-дълго, отколкото върху който и да е друг.
При портите на гробището проблясваха синьо-бели лампи на полицейски коли, които хвърляха отблясъци върху листата на дъбовете отгоре. Входът беше отцепен с жълта полицейска лента.
Лус видя черния силует на Ранди, очертан на фона на изгрева пред тях. Тя крачеше пред входа на гробището и крещеше в блутуут слушалка, прикрепена към яката на безформеното й поло.
- Мисля, че трябва да го събудите - изкрещя тя в устройството. - В училището имаше инцидент. Непрекъснато ви повтарям... не знам.
- Редно е да те предупредя - каза Даниел на Лус, докато я насочваше далече от Ранди и мигащите светлини на полицейските коли, през дъбовата горичка, която обграждаше гробището от три страни. - Там долу ще ти се види странно. Стилът на воюване на Кам е по-неподреден от нашия. Не е кървав, просто е... различен.
Лус не смяташе, че много неща могат да я разтревожат на този етап. Няколко съборени статуи със сигурност нямаше да я разстроят. Проправяха си внимателно път през гората, трош-ливи есенни листа хрущяха под краката им. Лус си помисли как, снощи, тези дървета бяха погълнати от тътнещия облак сенки с форма на скакалци. Сега нямаше и следа от тях.
Скоро Даниел посочи към една лошо огъната част от изработената от ковано желязо ограда на гробището.
- Можем да влезем там, без да ни видят. Ще трябва да побързаме.
Когато излезе от укритието на дърветата, Лус бавно проумя какво искаше да каже Даниел с думите, че гробището изглежда различно. Стояха на ръба, недалече от гроба на бащата на Пен в източния ъгъл, но беше невъзможно да виждат на повече на няколко стъпки пред себе си. Въздухът над училищния двор беше толкова мрачен, че можеше дори да не се брои за въздух. Беше гъст, сив и зърнест, и Лус трябваше да размаха ръце през него като ветрило само за да вижда пред лицето си.
Тя потърка пръсти.
- Това да не е...
- Прах - каза Даниел, като взе ръката й, докато вървяха. Той можеше да вижда през него, не му се налагаше да се дави и да кашля, за да го изкара от дробовете си, както Лус. - По време на война ангелите не умират. Но битките им оставят след себе си този плътен килим от прах.