- Какво става с него?
- Не много, освен факта, че озадачава смъртните. В крайна сметка ще се слегне, а после те ще започнат да го изучават с цели купища. В Пасадена има някакъв луд учен, който мисли, че този прах идва от НЛО.
Потръпвайки, Лус си помисли за неразпознаваемия летящ черен облак от подобни на насекоми създания. Този учен можеше и да не е много далече от истината.
- Бащата на Пен е погребан тук горе - каза тя, като посочи, когато наближиха ъгъла на гробището. Колкото и зловеща да беше прахта, тя изпита облекчение, че всички гробове, статуи и дървета в пределите на гробището, изглежда, бяха останали непокътнати. Тя се смъкна на колене и избърса слоя прах от гробницата, за която смяташе, че е на бащата на Пен. Треперещите й пръсти леко почистиха буквите, от които почти й се доплака:
Станфорд Локууд,
НАЙ-ДОБРИЯТ БАЩА НА СВЕТА
Мястото до гроба на господин Локууд беше голо. Лус се изправи и печално тропна с крак по земята, мразейки мисълта, че приятелката й ще се присъедини към него там. Мразейки факта, че дори не можеше да присъства, за да почете Пен както трябва.
Хората винаги говореха за Рая, когато някой умреше, за това, как били сигурни, че покойният е там. Лус никога не беше имала чувството, че знае правилата, а сега се чувстваше още по-малко подготвена да говори за онова, което е могло или не е могло да бъде.
Тя се обърна към Даниел, със сълзи в очите й. Лицето му помръкна при вида на тъгата й.
- Ще се погрижа за нея, Лус - каза той. - Знам, че не е така, както ти искаше, но ще направим най-доброто, което можем.
Сълзите идваха по-трудно. Лус подсмърчаше и хълцаше, и си искаше Пен обратно толкова силно, че й се стори, че може да припадне.
- Не мога да я оставя, Даниел. Как мога?
Даниел нежно избърса сълзите й с опакото на дланта си.
- Това, което се случи с Пен, е ужасно. Огромна грешка. Но когато си тръгнеш днес, няма да я изоставяш. - Той положи ръка върху сърцето на Лус. - Тя е с теб.
- И въпреки това, не мога...
- Можеш, Лус. - Гласът му беше твърд. - Повярвай ми. Нямаш представа на колко много силни и невъзможни неща си способна. - Той извърна очи от нея, нататък към дърветата. -Ако в този свят е останало някакво добро, скоро ще разбереш.
Единично изсвирване от сирена на полицейска кола накара и двамата да подскочат. Затръшна се врата на кола, и недалече от мястото, където стояха, чуха хрущенето на ботуши по чакъла.
- Какво, по дяволите... Рони, обади се в централата. Кажи на шерифа да слезе тук.
- Да вървим - каза Даниел, като посегна да хване ръката й. - Тя я плъзна в неговата, като потупа мрачно върха на надгробния камък на господин Локууд, после тръгна с Даниел обратно през гробовете близо до източния край на гробището. Стигнаха огънатата част от натруфената ограда от ковано желязо, после бързо се шмугнаха обратно в дъбовата горичка.
Студена въздушна стена се блъсна в Лус, докато вървяха. В клоните пред тях тя видя три малки, но настръхнали сенки, увиснали с главите надолу като прилепи.
- Побързай - нареди Даниел. Когато минаваха, сенките отстъпиха назад, разбрали някак, че не трябва да закачат Лус, когато Даниел беше до нея.
- Сега накъде? - попита Лус в края на дъбовата горичка.
- Затвори очи - каза той.
Тя го направи. Ръцете на Даниел обгърнаха талията й изотзад, и тя почувства как яките му гърди се притискат в раменете й. Повдигаше я от земята. Може би на трийсетина сантиметра, после по-високо, докато меките листа в короните на дърветата леко докоснаха раменете й, гъделичкайки врата й, докато Даниел се провираше през тях. Още по-високо, докато тя видя как те двамата се втурнаха свободни през гората и изтичаха на яркото утринно слънце. Изкушаваше се да отвори очи - и въпреки това усещаше инстинктивно, че това ще й дойде в повече. Не беше сигурна, че е готова. И освен това усещането за полъха на чистия въздух върху лицето й и бурния вятър в косата й беше достатъчно. Повече от достатъчно. Божествено. Като чувството, което бе изпитала, когато беше спасена и измъкната от библиотеката, сякаш беше възседнала гребена на вълна в океана. Сега знаеше със сигурност, че това също е било работа на Даниел.
- Сега можеш да отвориш очи - каза той тихо. Лус отново почувства земята под краката си и видя, че бяха на единственото място, където искаше да бъде. Под магнолията близо до края на езерото.
Даниел я прегърна силно.
- Исках да те доведа тук, защото това е едно място - едно от многото места, - където наистина съм искал да те целуна през последните няколко седмици. Почти изгубих контрол онзи ден, когато се гмурна право във водата.