Лус се изправи на пръсти, като наклони глава назад, за да целуне Даниел. През онзи ден и тя бе копняла да го целуне - а сега изпитваше нужда да го целуне. Целувката му беше единственото нещо, което й се струваше правилно, единственото нещо, което й вдъхваше утеха и й напомняше, че има причина да продължи, дори когато Пен не можеше. Нежният натиск на устните му я успокои, като топло питие посред зима, когато усещаше всяка частица от себе си толкова студена.
Твърде скоро той се дръпна назад, свел поглед към нея с най-тъжните очи.
- Има още една причина, заради която те доведох тук. Тази скала води до пътеката, по която ще трябва да тръгнем, за да те преместим някъде на безопасно място.
Лус сведе очи.
-О.
- Това не е сбогуване завинаги, Лус. Надявам се, че дори не е сбогуване задълго. Просто ще трябва да видим как... ще се развият нещата. - Той приглади косата й. - Моля те, не се тревожи. Винаги ще идвам за теб. Няма да те пусна да си тръгнеш, докато не разбереш това.
- Тогава отказвам да разбера - каза тя.
Даниел се усмихна под мустак:
- Виждаш ли онази поляна ей там? - Той посочи от другата страна на езерото, на около половин миля от тях, където малък горски участък се разтваряше и разкриваше плоско, тревисто хълмче. Лус никога не го бе забелязвала преди, но сега видя малък бял самолет с червени лампи върху крилете, които примигваха в далечината.
- Това за мен ли е? - попита тя. След всичко, което се беше случило, видът на един самолет трудно можеше да я смути. -Къде отивам?
Не можеше да повярва, че напуска едно място, което бе мразила, но където беше имала толкова многобройни наситени преживявания само за няколко кратки седмици. Какво щеше да бъде „Меч и Кръст“ оттук нататък?
- Какво ще стане с това място? И какво ще кажа на родителите си?
- Засега се опитай да не се тревожиш. Веднага щом си в безопасност, ще се справим с всичко друго, каквото трябва. Господин Коул може да се обади на родителите ти.
- Господин Коул ли?
- Той е на наша страна, Лус. Можеш да му се довериш.
Но тя се беше доверила на мис София. Едва познаваше господин Коул. Той приличаше толкова много на строг и суров учител. И тези мустаци... От нея се очакваше да остави Даниел и да се качи на някакъв самолет с учителя си по история? Главата й започна да пулсира.
- Има пътека, която върви покрай водата - продължи Даниел. - Можем да слезем там долу. - Той изви ръка и обгърна кръста й. - Или - предложи - можем да плуваме.
Хванати за ръце, те застанаха на ръба на червената скала. Бяха оставили обувките си под магнолията, но този път не смятаха да се връщат. Лус не мислеше, че ще е толкова страхотно усещане да се гмурне в студеното езеро по джинси и потниче, но с Даниел, усмихващ се до нея, всичко, което правеше, й се струваше като единственото, което трябваше да се направи.
Вдигнаха ръце над главите си и Даниел преброи до три. Краката им се повдигнаха от земята точно в един и същи момент, телата им се извиха във въздуха точно в една и съща форма, но вместо да се спуснат долу, както инстинктивно очакваше Лус, Даниел я изтегли по-високо, като си служеше само с връхчетата на пръстите.
Летяха. Лус се държеше за ръката на ангел и летеше. Короните на дърветата сякаш им се кланяха. Усещаше тялото си по-леко от въздух. Луната на ранното утро още се виждаше точно над линията на дърветата. Тя се спусна по-близо, сякаш Даниел и Лус бяха приливът. Водата се плискаше леко под тях, сребърна и подканваща.
- Готова ли си? - попита Даниел.
- Готова съм.
Лус и Даниел се понесоха надолу към дълбокото, прохлад-но езеро. Пореха повърхността с пръстите напред - най-дългото гмуркане в стил „лястовица“, което някой бе успявал да изпълни някога. Лус ахна, от студа, когато излязоха на повърхността, после започна да се смее.
Ръката на Даниел отново улови нейната, и той й даде знак да дойде при него на скалата. Изтегли се горе пръв, после протегна ръка надолу и повдигна Лус. Мъхът образуваше фин, мек килим, върху който да се протегнат. Лежаха на хълбок, с лице един към друг, подпрени на лакти.
Даниел сложи ръка върху падинката на хълбока й.
- Господин Коул ще чака, докато стигнем до самолета - каза той. - Това е последният ни шанс да бъдем насаме. Помислих си, че можем да се сбогуваме истински тук.
Ще ти дам нещо - добави той, като пъхна ръка в ризата си и извади сребърния медальон, който го беше виждала да носи в училище. Притисна верижката в разтворената длан на Лус и тя осъзна, че това е медальон с капаче, с гравирана роза върху лицевата страна. - Някога беше твой - каза Даниел. - Много отдавна.