Лус отвори с щракване медальона и намери вътре мъничка фотография, зад стъклена плоскост. На снимката бяха те двамата: не гледаха в обектива, а всеки се взираше дълбоко в очите на другия, и двамата се смееха. Косата на Лус беше къса, както сега, а Даниел носеше папийонка.
- Кога е правена тази снимка? - попита тя, като вдигна медальона. - Къде сме?
- Ще ти кажа следващия път, когато те видя - каза той. Вдигна верижката над главата й и я сложи на шията й. Когато меда-льонът докосна ключицата й, тя почувства как дълбока горещина пулсира през него, стопляйки студената й, мокра кожа.
- Обожавам го - прошепна тя, докосвайки верижката.
- Зная, че Кам също ти подари златно колие - каза Даниел.
Лус не се беше сещала за бижуто, откакто Кам със сила го
беше сложил на шията й в бара. Не можеше да повярва, че е било едва вчера. От мисълта да го носи й призля. Дори не знаеше къде е колието - и не искаше да знае.
- Той ми го сложи - каза тя, чувствайки се виновна. - Аз не...
- Знам - каза Даниел. - Каквото и да се е случило между теб и Кам, не е било по твоя вина. Той някак успя да запази голяма част от ангелското си обаяние, когато падна. Много е измамно.
- Надявам се да не го видя никога повече. - Тя потръпна.
- Страхувам се, че може и да го видиш. А там навън има още като Кам. Просто ще трябва да се довериш на интуицията си - каза Даниел. - Не знам колко време ще е нужно, за да ти разкажа за всичко, случило се в миналото ни. Но междувременно, ако изпиташ инстинктивно усещане, дори за нещо, което смяташ, че не знаеш, трябва да му се довериш. Вероятно ще бъдеш права.
- Значи да се доверявам на себе си дори когато не мога да имам доверие на онези около мен? - попита тя, с чувството, че това е част от всичко, което иска да каже Даниел.
- Ще се опитам да бъда близо до теб, за да ти помагам, и ще ти пращам вести колкото мога по-често, когато ме няма - каза Даниел. - Лус, ти владееш спомените от миналите си животи... дори ако все още не можеш да ги отключиш. Ако нещо ти се струва нередно, стой далече.
- Ти къде отиваш?
Даниел вдигна очи към небето.
- Да намеря Кам - каза той. - Имаме да се погрижим за още няколко неща.
Мрачният тон на гласа му накара Лус да се почувства нервна. Спомни си гъстия слой прах, който Кам беше оставил в гробището.
- Но нали след това ще се върнеш при мен? - каза тя. -Обещаваш ли?
- Аз... аз не мога да живея без теб, Лус. Обичам те. Това е важно не само за мен, но... - Той се поколеба, после поклати глава. - Не се тревожи за нищо от това сега. Само знай, че ще се върна за теб.
Бавно, неохотно, двамата се изправиха. Слънцето току-що се беше показало над дърветата и хвърляше мънички проблясващи късчета светлина с форма на звезди върху набраздената вода. Трябваше да преплуват съвсем късо разстояние оттук до калния бряг, който щеше да ги отведе до самолета. На Лус й се искаше той да е на цели километри от тях. Можеше да плува с Даниел до падането на нощта. И до всеки изгрев и залез след това.
Скочиха обратно във водата и заплуваха. Лус грижливо пъхна медальона под потничето си. Ако да се доверява на инстинктите си беше важно, то инстинктите й подсказваха никога да не се разделя с това колие.
Тя гледаше, отново изпълнена с благоговение, как Даниел започна бавното си, елегантно движение. Този път, на лунната светлина, тя знаеше, че крилете, преливащи във всички цветове на дъгата, които виждаше очертани в капчиците вода, не са плод на въображението й. Бяха истински.
Тя се движеше зад него, порейки водата със замах след замах. Твърде скоро, пръстите й докоснаха брега. Беше й омразен фактът, че дочу бръмченето на самолетния двигател по-нататък в сечището. Бяха стигнали до мястото, където щеше да се наложи да се разделят, и Даниел трябваше почти да я извлече от водата. От усещането, че е щастлива и мокра, беше преминала към чувството, че е вир-вода и замръзва. Тръгнаха към самолета: ръката му беше опряна на гърба й.
За изненада на Лус, господин Коул протягаше голяма хавлиена кърпа, когато скочи от пилотската кабина.
- Едно малко ангелче ми каза, че може да имаш нужда от това - каза той, като разгъна кърпата към Лус, която я пое с благодарност.
- Кого наричате „малък“? - Ариана изникна иззад едно дърво, последвана от Габ, която носеше книгата за Пазителите.
- Дойдохме да пожелаем bon voyage - каза Габ, като подаде книгата на Jlyc. - Вземи това - каза тя бодро, но усмивката й приличаше повече на намръщена гримаса.
- Дай й хубавите неща - каза Ариана, като смушка Габ.
Габ извади от раницата си термос и го подаде на Jlyc. Тя
повдигна капачката. Беше горещ шоколад и ухаеше невероятно. Jlyc намести книгата и термоса в подсушените си с хавлията ръце, внезапно почувствала се богата. Но знаеше, че щом се качи на самолета, ще се почувства празна и сама. Притисна се към рамото на Даниел, възползвайки се от близостта му, докато още можеше.