- Наистина са опустошили това място - каза господин Коул, като клатеше глава.
Лус нямаше представа колко знаеше той за събитията, случили се снощи. Изглеждаше толкова нормален и все пак се справяше без усилие с всичко това.
- Къде отиваме?
- На един малък остров отвъд крайбрежието - каза той, като посочи в далечината към морето, където хоризонтът изчезваше в черен мрак. - Не е много далече.
- Господин Коул - каза тя, - срещали сте родителите ми.
- Приятни хора.
- Ще мога ли да... Бих искала да говоря с тях.
- Разбира се. Ще измислим нещо.
- Те никога не биха могли да повярват на нищо от това.
- А ти можеш ли? - попита той, като й се усмихна криво, докато самолетът се издигаше по-високо, заемайки хоризонтал-но положение във въздуха.
Точно там беше работата. Тя трябваше да повярва, всичко -от първото тъмно потрепване на сенките, до момента, когато устните на Даниел намериха нейните, до мига, когато Пен лежеше мъртва върху мраморния олтар на параклиса. Всичко трябваше да е истинско.
Как иначе би могла да издържи, докато види отново Даниел? Тя стисна медальона на шията си, който съдържаше спомени от цял един живот. Нейните спомени - беше й напомнил Даниел, спомени, които тя трябваше да отключи.
Не знаеше какво съдържат те - беше й също толкова неизвестно, колкото и това, къде я водеше господин Коул. Но тази сутрин в параклиса тя се беше почувствала като част от нещо, докато стоеше до Ариана, Габ и Даниел. Не объркана, изплашена и смутена... а така, сякаш можеше да бъде значима и важ-на, не само за Даниел - а за всички тях.
Погледна през предното стъкло. Досега сигурно вече бяха минали солните залежи и пътя, по който бе пътувала с кола, за да стигне до онзи ужасен бар, за да се срещне с Кам, и дългата ивица песъчлив бряг, където за първи път беше целунала Даниел. Бяха излезли над откритото море, в което - някъде там далече - се намираше следващата цел на Лус.
Никой не й беше казал направо, че предстоят още битки, но Лус чувстваше в себе си истината: че бяха в началото на нещо продължително, важно и трудно.
Заедно.
И независимо дали битките бяха ужасни или спасителни, или и двете, Лус не искаше вече да бъде пионка. През тялото й си проправяше път странно чувство - чувство, просмукано от всичките й предишни животи, цялата любов, която бе изпитвала към Даниел, и която бе унищожавана твърде много пъти преди това.
То накара Лус да поиска да се изправи редом с него и да се бори. Да се пребори да остане жива достатъчно дълго, за да изживее живота си до него. Да се бори за единственото, за което знаеше, че е достатъчно добро, достатъчно благородно, достатъчно силно, за да си струва да рискува всичко.
Любовта.
Епилог
Ме големи светлини
1 уша нощ той я гледаше как спи неспокойно на тясното брезентово походно легло. Един-единствен зеленикаво-кафяв фенер, окачен на една от ниските дървени греди в колибата от дървени трупи осветяваше тялото й. Мекият му блясък подчертаваше лъскавата й черна коса, разпиляна по възглавницата: бузите й бяха гладки и розови от банята.
Всеки път, щом морето се блъснеше с рев в пустия бряг отвън, тя се мяташе настрани. Късото потниче обгръщаше тялото й, така че когато тънкото одеяло се събереше около тялото й, той точно различаваше мъничката трапчинка, белязала гладкото й ляво рамо. Беше я целувал толкова много пъти преди.
Тя ту въздишаше насън, ту дишаше равномерно, после простенваше, потънала дълбоко в някакъв сън. Но той не можеше да каже дали това бе стон от болка или от удоволствие. На два пъти тя извика името му.
Даниел искаше да се спусне плавно долу до нея. Да слезе от жълтеникавочервените стари кутии от муниции, върху които бе стъпил високо в зимника с наклонени греди на колибата от дървени трупи. Но тя не можеше да знае, че той е там. Не можеше да знае, че той е някъде наблизо. Или какво щяха да й донесат следващите няколко дни.
Зад гърба си, в изцапания със сол допълнителен прозорец за защита от буря, той зърна с крайчеца на окото си минаваща сянка. После на стъклото на прозореца се потропа едва чуто. Като откъсна с усилие очи от тялото й, той тръгна към прозореца и освободи резето. Навън се лееше пороен дъжд, който се смесваше с водите на морето. Черен облак затуляше луната и не й позволяваше да огрее със светлината си лицето на посетителя му.
- Може ли да вляза?
Кам бе закъснял.