- Какво, значи не си обвързан с нищо? - каза Лус, изненадана да долови напевна флиртуваща нотка в тона си.
По лицето на Кам се разля непринудена усмивка. Погледна я и повдигна вежда.
- И като си помисля, че не исках да се връщам тук.
Лус се изчерви. Обикновено не се забъркваше с рокери -но пък и никой от тях досега не беше придърпвал чина си още по-близо до нейния, не се беше тръсвал на мястото до нея и не се беше взирал в нея дори с наполовина толкова зелени очи. Кам пъхна ръка в джоба си и извади зелено перце за китара с изписан отгоре номер 44.
- Това е номерът на стаята ми. Отбий се, когато искаш.
Перцето за китара беше с почти същия цвят като очите на
Кам, и Лус се запита как и кога Кам беше успял да ги напечата, но преди да успее да отговори - а кой знае какво ли щеше да отговори - Ариана стовари силно ръка върху рамото на Кам и го стисна.
- Съжалявам, не се ли изразих достатъчно ясно? Вече заявих претенции за нея.
Кам изсумтя презрително. Гледаше право към Лус, когато каза:
- Виж, аз пък си мислех, че още има такова нещо като сво-бодна воля. Може би твоето кученце има на ум собствени планове.
Лус отвори уста да каже, че, разбира се, си има планове, че това беше едва първият й ден тук и че все още усвояваше правилата. Но докато успее да подреди думите както трябва в главата си, отекна звънецът, който оповестяваше, че занятията започват след минута, и малката група, събрала се около чина й, се разпръсна.
Другите деца насядаха на чиновете и скоро вече не беше толкова забележително, че Лус седеше прилежно и правилно на чина си, като държеше под око вратата. И дебнеше да види Даниел.
С крайчеца на окото си долавяше, че Кам й хвърля погледи крадешком. Почувства се поласкана - и нервна, после вбесена от себе си. Даниел? Кам? Беше в това училище от - колко -четирийсет и пет минути? - а умът й вече жонглираше с две различни момчета. Цялата причина изобщо да е в това училище, беше, че последния път, когато бе проявила интерес към момче, нещата ужасно, ужасно се бяха объркали. Не биваше да си позволява да бъде тотално зашеметена (и то два пъти!) още в първия си учебен ден.
Погледна през рамо Кам, който й намигна отново, после отметна тъмната си коса от очите. Като оставим зашеметяващата външност настрана - да, наистина, така си беше - той наистина имаше вид на човек, когото е полезно да познаваш. Подобно на нея, и той още се приспособяваше към обстановката, но очевидно беше обикалял из територията на „Меч и Кръст“ доста пъти преди. И се държеше мило с нея. Тя си помисли за перцето за китара с номера на стаята му отгоре, с надеждата, че той не ги раздаваше на когото му падне. Можеха да бъдат... приятели. Може би това беше всичко, което й трябваше. Може би тогава щеше да спре да се чувства така очебийно не на място в „Меч и Кръст“.
Може би тогава щеше да е в състояние да прости факта, че единственият прозорец на класната стая беше с големината на пощенски плик за делова кореспонденция, покрит с пласт от вар, и с изглед към някакъв масивен мавзолей в гробището.
Може би тогава щеше да може да забрави дразнещия носа й мирис на прекис, излъчващ се от изрусеното до бяло момиче с пънкарска прическа, което седеше пред нея.
Може би тогава щеше да може наистина да обърне внимание на строгия, мустакат учител, който влезе с резки крачки в стаята, нареди на класа да сяда и да млъква - изричайки всичко като една дълга дума - и решително затвори вратата.
Едва доловим спазъм на разочарование сви сърцето й. Трябваше й един миг да проследи източника му. Докато учителят не затвори вратата, тя все още таеше малка надежда, че Даниел също ще бъде в първия й час.
Какво имаше следващия час - френски? Сведе поглед към програмата си да провери в коя стая е. Точно тогава едно книж-но самолетче прелетя с буксуване през програмата й, не успя да уцели чина, и се приземи на пода до чантата й. Огледа се да види кой е забелязал, но учителят беше зает да разчупва парче тебешир, докато пишеше нещо на дъската.
Лус нервно хвърли поглед наляво. Когато също я погледна, намигна и помаха леко с ръка, сякаш флиртуваше. Това накара цялото й тяло да се напрегне. Но не изглеждаше той да е видял книжното самолетче, или да го е изпратил той.
- Псссст - разнесе се тихи шепот зад гърба му. Беше Ариа-на, която кимна с брадичка към Лус да вдигне книжното самолетче. Лус се наведе да го вземе и видя името си, написано с дребни черни букви на крилото. Първата й бележка!
Вече се оглеждаш за изхода?
Това не е добър знак.
В тази адска дупка сме до обяд.
Това трябваше да е шега. Лус провери отново програмата си и с ужас осъзна, че и трите й сутрешни занятия бяха в същата тази стая 1 - и че и трите щяха да бъдат водени от същия този господин Коул.