- Искаш ли да ти заема фон-дьо-тена си? - попита Габ, като вдигна несесер за козметични принадлежности в пастелно синьо. - Още не си се видяла, но ще...
- Благодаря, но не - пресече я Лус, като се мушна в банята. Без да се поглежда в огледалото, завъртя крана на чешмата. Наплиска лицето си със студена вода и най-сетне остави всичко да се излее от нея. Със стичащи се по лицето сълзи, стисна тубата с течен сапун и с малко от евтиния розов сапун за ръце на прах се опита да почисти месното руло. Но все още проблемът е косата й съществуваше. А дрехите й определено бяха имали и по-добър вид и мирис. Не че вече беше нужно да се тревожи дали ще направи добро първоначално впечатление.
Вратата на банята се открехна и Лус тромаво побърза да се притисне към стената като хванато в капан животно. Когато влезе някаква непозната, Лус се скова и зачака най-лошото.
Момичето имаше набито телосложение, подчертано от необичаен брой навлечени една върху друга дрехи. Широкото й лице беше заобиколено от къдрава кестенява коса, а светлоли-лавите й очила се разлюляха, когато подсмъркна. Изглеждаше доста непретенциозна, но пък и външността можеше да бъде измамна. Държеше и двете си ръце свити зад гърба, по начин, на който, след деня, който бе преживяла, Лус просто не можеше да има доверие.
- Нали знаеш, не би трябвало да си тук без пропуск - каза момичето. Равният й тон звучеше делово.
- Знам. - Изражението в очите на момичето потвърди подозрението на Лус, че на това място беше абсолютно невъзможно да си отдъхнеш. Понечи да въздъхне с примирение. - Аз просто...
- Шегувам се. - Момичето се засмя, като завъртя очи и се отпусна. - Отмъкнах ти малко шампоан от съблекалнята - каза тя, като протегна ръце и показа две безобидно изглеждащи пластмасови шишенца с шампоан и балсам за коса. - Хайде, ела - каза тя, като придърпа очукан сгъваем стол. - Да те почистим. Седни тук.
Звук, наполовина подобен на хленчене, и наполовина - на смях, какъвто не беше издавала никога преди, се откъсна от устните на Лус. Предполагаше, че звучи облекчено. Това момиче всъщност се държеше мило с нея - не просто мило за едно поправително училище, а мило като нормален човек! Без очевидна причина. Шокът от това беше почти непоносим за Лус.
- Благодаря - успя да каже Лус, все още чувствайки се леко нащрек.
- О, и вероятно имаш нужда от дрехи за преобличане - каза момичето, като погледна надолу към черния си пуловер и го изхлузи през главата си, при което отдолу се показа също такъв черен пуловер.
Когато видя изненаданото изражение на Лус, каза:
- Какво? Имам слаба имунна система. Трябва да нося много пластове дрехи.
- О, ами, ще бъдеш ли добре без този? - насили се да попита Лус, макар че точно в този миг беше готова да направи почти всичко, за да се освободи от месната пелерина, която носеше.
- Разбира се - каза момичето, като отпъди тревогата й с махване на ръка. - Под този нося още три. А в шкафчето ми има още два. Заповядай. Мъчително ми е да гледам една вегета-рианка, покрита с месо. Много съм състрадателна.
Jlyc се запита откъде знаеше тази непозната за хранителните й предпочитания, но по-наложително от това беше да попита:
- Хм, защо се държиш толкова мило?
Момичето се засмя, въздъхна, после поклати глава:
- Pie всички в „Меч и Кръст“ са развратници или шотландци.
- Ъ? - рече Лус.
- „Меч и Кръст“... „Развратници и шотландци“2. Нескопосано прозвище, което са дали в града на това училище. Очевидно тук всъщност няма никакви шотландци. Няма да тормозя слуха ти с някои от по-грубите прозвища, които са съчинили.
Лус се засмя.
- Исках само да кажа, че не всички тук са пълни откачалки.
- Само мнозинството? - попита Лус, мразейки мисълта, че вече звучеше толкова негативно. Но сутринта беше толкова дълга, а тя вече беше преживяла толкова много неща, и може би това момиче нямаше да я съди, задето беше малко груба.
За нейна изненада момичето се усмихна:
- Именно. И те със сигурност създават лошо име на нас, останалите. - Тя подаде ръка. - Аз съм Пениуедър Ван Сикъл-Локууд. Можеш да ми казваш Пен.
- Ясно - каза Лус, все още твърде изтощена да осъзнае, че, в един предишен живот, може би щеше едва да сдържи смеха си при името на това момиче. Звучеше, сякаш беше изскочила направо от страниците на роман от Дикенс. Но пък имаше нещо, будещо доверие в момиче с такова име, което можеше да съумее да се представи със сериозно лице. - Аз съм Лусинда Прайс.
- И всички те наричат Лус - каза Пен. - И си се прехвърлила от подготвителното училище „Доувър“ в Ню Хампшър.