Лус можеше да стои така и да се забавлява с четене на стикерите по вратата на Ариана цял час, но скоро започна да се смущава, че стои пред стая в спалните помещения, в която беше само наполовина сигурна, че наистина е поканена. Тогава видя второто хартиено самолетче. Смъкна го от корковата дъска и разгъна съобщението:
Скъпа моя Лус,
Ако наистина си се появила да се мотаем заедно тази вечер, браво на теб! Ще си изкараме прооосто чудесно. Ако си ме изоставила, то тогава... долу лапите от личната ми бележка, РОЛАНД! Колко пъти трябва да ти казвам? За бога.
Както и да е: знам, че ти казах да наминеш довечера, но от възстановителното посещение при сестрата (щастливият край на електрошоковото ми лечение днес) трябваше да тичам на поправителен урок по биология с Албатроса. Което идва да рече, че си запазвам правото за друг път!
Невротично твоя,
А.
Лус стоеше с бележката в ръце, несигурна какво да прави сега. Изпита облекчение, когато прочете, че за Ариана се полагат грижи, но все пак й се искаше да може да я види лично. Искаше сама да чуе безгрижието в гласа на Ариана, за да знае как да се чувства по отношение на случилото се в столовата днес. Но докато стоеше там в коридора, Лус изпитваше все по-голяма несигурност как да възприеме събитията от деня. Изпълни я тиха паника, когато най-после осъзна, че беше сама, след мръкване, в „Меч и Кръст“.
Зад нея се открехна врата. На пода под краката й се разтвори тънък сноп светлина. Лус чу от някаква стая да се носи музика.
- К’ви ги вършиш? - Беше Роланд, застанал на вратата на стаята си в скъсана бяла тениска и джинси. Плитчиците му бяха прибрани в жълта гумена лента на темето и беше вдигнал хармоника към устните си.
- Дойдох да се видя с Ариана - каза Лус, като се опитваше да се въздържи да погледне зад него, за да види дали в стаята има още някой. - Трябваше да...
- Няма никой вкъщи - каза той със загадъчен тон. Лус не знаеше дали има предвид Ариана, или останалите деца в спалните помещения, или нещо друго. Той изсвири няколко ноти на хармониката, като през цялото време не сваляше очи от Лус. После задържа вратата малко по-широко отворена и повдигна вежди. Тя не можеше да прецени дали я кани да влезе.
- Е, просто минавах на път за библиотеката - излъга тя бързо, като се обърна отново в посоката, от която беше дошла.
- Трябва да потърся една книга.
- Лус - повика я Роланд.
Тя се обърна бързо. Още не се бяха запознали официално, и не очакваше той да знае името й. Усмихна й се бързо с очи и посочи с хармониката в противоположната посока.
- Библиотеката е натам - каза. Скръсти ръце на гърдите си.
- Непременно погледни специалните сбирки в източното крило. Наистина си ги бива.
- Благодаря - каза Лус, изпълнена с истинска благодарност, докато сменяше посоката. Точно в този момент Роланд изглеждаше толкова реален, когато й помаха и изсвири няколко прощални ноти на хармониката, докато Лус си тръгваше. Може би по-рано я беше накарал да изпита нервност само защото го мислеше за приятел на Даниел. Доколкото й беше известно, Роланд можеше да е наистина мил човек. Настроението й се повиши, докато вървеше надолу по коридора. Първо бележката на Ариана беше жива и саркастична, после бе имала неочаквана среща с Роланд Спаркс, която не я беше накарала да се почувства неловко, плюс това наистина искаше да провери библиотеката. Нещата започваха да се оправят.
Близо до края на коридора, където спалното помещение правеше завой към библиотечното крило, Лус мина край единствената открехната врата на етажа. Тази врата не се отличаваше с особена украса, но някой я беше боядисал изцяло в черно. Когато се приближи, Лус чу отвътре да се носи гневен хеви метъл. Дори не й беше нужно да спира, за да да прочете името на вратата. Беше на Моли.
Лус ускори крачка, внезапно давайки си сметка за всяко потропване на черните си каубойски ботуши по линолеума. Не беше осъзнала, че сдържа дъха си, докато не се вмъкна бързо през покритите с имитация на дървесни шарки врати на библиотеката и издиша шумно.
Заля я топло усещане, когато се огледа из библиотеката. Винаги беше обичала леко сладникавия дъх като на плесен, който можеше да се долови само в пълна с книги стая. Намираше утеха в долитащия от време на време тих звук от прелистване на страници. Библиотеката в „Доувър“ винаги й бе предлагала спасение и Лус се почувства почти смазана от облекчение, когато осъзна, че тази можеше да й предложи същото усещане за свещено убежище. Почти не можеше да повярва, че това място принадлежеше към „Меч и Кръст“. Беше почти... беше всъщност... уютно.