- Аз съм Габ - каза провлечено тя, като хвърли на Лус широка усмивка, изчезнала така бързо, както се бе появила, още преди Лус да успее да си каже името. Мимолетният интерес на момичето й напомняше повече за южняшка версия на момичетата в „ Доувър“, отколкото на някой, когото би очаквала в „Меч и кръст“. На Лус й беше също толкова невъзможно да реши дали това е успокояващо или не, колкото и да си представи какво може да търси момиче, изглеждащо по този начин, в поправително училище.
Ог дясната страна на Лус стоеше момче с къса кестенява коса, кафяви очи и осеян с лунички нос. Но начинът, по който отказваше дори да срещне погледа й, а просто продължаваше да човърка една кожичка под нокътя на палеца си, остави в Лус впечатлението, че подобно на нея и той вероятно още беше зашеметен и объркан, че се е озовал тук.
Момчето вляво от нея, от друга страна, пасваше на образа, който Лус си беше изградила за това място, даже малко идеализирано. Беше висок и слаб, с преметната през рамо винилова чанта, каквито носеха диджеите, чорлава черна коса и големи, хлътнали зелени очи. Устните му бяха пълни и с естествен розов цвят, за какъвто повечето момичета биха извършили убийство. Върху светлата кожа на тила му сякаш проблясваше черна татуировка във формата на слънце с лъчи, показваща се от края на черната му тениска.
За разлика от другите двама, когато се обърна да срещне погледа й, той издържа на него и не отмести очи. Устата му беше стисната в права линия, но очите му бяха топли и живи. Взираше се в нея, застанал неподвижно като статуя, което накара Лус също да се почувства като вкопана на мястото си. Пое си въздух през зъби. Тези очи бяха напрегнати и мамещи и, ами, добре де, леко обезоръжаващи.
С няколко шумни прокашляния възпитателката прекъсна втренченото като в транс взиране на момчето. Лус се изчерви и се престори, че много усилено се чеше по главата.
- Онези от вас, които са се ориентирали в обстановката, са свободни да си вървят, след като оставите опасните си материали. - Възпитателката посочи голяма картонена кутия под табела, на която пишеше с големи черни букви: „непозволени материали“. - А когато казвам свободни, Тод - тя стовари ръка върху рамото на луничавото хлапе, при което то подскочи -имам предвид да тръгнете към гимнастическия салон, за да се срещнете с предварително определените ви наставници. Ти -посочи тя към Лус - пусни в кутията опасните си материали и остани при мен.
Четиримата тръгнаха с тътрене на крака към кутията и Лус гледаше, смаяна, докато другите ученици започнаха да изпразват джобовете си. Момичето извади почти осемсантиметрово розово джобно ножче. Зеленоокото момче неохотно пусна в кутията флакон с боя и нож за картон. Дори злочестият Тод пусна няколко кутии кибрит и малък контейнер с гориво за запалка. Лус се почувства почти глупаво, задето самата тя не криеше някой опасен предмет - но когато видя как другите деца бъркат в джобовете си и хвърлят в кутията клетъчните си телефони, преглътна мъчително.
Когато се наведе напред да прочете табелата „непозволени материали“, видя, че клетъчните телефони, пейджърите и радиотелефоните бяха строго забранени. Нима не стигаше това, че не можеше да задържи колата си! Лус стисна с потна-та си ръка клетъчния телефон в джоба си - единствената й връзка с външния свят. Когато възпитателката видя изражението й, Лус получи няколко бързи шляпвания по бузата.
- Не ми припадай, хлапе, не ми плащат достатъчно да свестявам изпаднали в несвяст. Освен това имаш право на един телефонен разговор седмично в главното фоайе.
Един телефонен разговор... веднъж седмично? Но...
Сведе поглед към телефона си за последен път и видя, че беше получила две нови текстови съобщения. Не й се вярваше това да са последните й две текстови съобщения. Първото беше от Кали.
Обади се незабавно! Ще чакам до телефона цяла нощ, така че бъди готова да си кажеш всичко. И помни ман-трата, която ти определих. Ще оцелееш! Между другото, без да гарантирам напълно, мисля, че всички са забравили напълно за...
Типично в стила на Кали, беше продължила толкова дълго, че скапаният клетъчен телефон на Лус беше прекъснал съобщението след четвъртия ред. В известен смисъл, Лус беше почти облекчена. Не искаше да чете за това как всички от старото й училище вече са забравили какво й се беше случило, какво беше направила, за да се озове на това място.
Тя въздъхна и превъртя надолу до второто си съобщение. Беше от майка й, която само преди няколко седмици беше овладяла умението да изпраща текстови съобщения, и която със сигурност не беше знаела за тази работа с единия телефонен разговор седмично, иначе никога нямаше да зареже дъщеря си тук. Нали така?