Хлапе, непрекъснато мислим за теб. Бъди добра и се опитай да ядеш достатъчно протеини. Ще говорим, когато можем. С обич, М& Т.
2. Паднали ангели
С въздишка, Лус осъзна, че родителите й трябва да са знаели. Как иначе да си обясни посърналите им лица, когато им беше помахала за довиждане пред портите на училището тази сутрин, с голямата си овързана торба в ръка? На закуска се беше опитала да се пошегува, че най-сетне ще изгуби онзи отвратителен акцент от Нова Англия, който беше усвоила в „До-увър“, но родителите й дори не се бяха усмихнали. Беше си помислила, че още са й ядосани. Никога не прибягваха до цялото това нещо с повишаването на гласовете, което означаваше, че когато Лус наистина оплеска нещата, просто възприеха старото мълчаливо отношение. Сега разбра странното държание от тази сутрин. Родителите й вече оплакваха загубата на контакт с единствената си дъщеря.
- Все още чакаме един човек - пропя възпитателката. - Чудя се кой ли е. - Вниманието на Лус рязко се върна отново към кутията за опасни материали, която сега преливаше от контра-бандно внесени предмети, които тя дори не разпозна. Усещаше как зелените очи на тъмнокосото момче се взират в нея. Вдигна поглед и забеляза, че всички се взираха. Беше неин ред. Затвори очи и бавно разтвори пръсти, като остави телефона да се изплъзне от хватката й и с глухо тупване да се приземи на върха на купчината. Звукът, който означаваше, че е съвсем сама.
Тод и Габ се отправиха към вратата, без дори да хвърлят поглед в посока на Лус, но третото момче се обърна към възпитателката.
- Аз мога да я въведа в нещата - каза той, като кимна към Лус.
- Това не е част от сделката ни - отвърна възпитателката автоматично, сякаш беше очаквала този диалог. - Отново си нов ученик - това означава ограничения, каквито се налагат на новите ученици. Отново си в начална позиция. Ако не ти харесва, трябваше да помислиш хубаво, преди да нарушиш изискванията на условното освобождаване.
Момчето остана неподвижно, с безизразен поглед, докато възпитателката затегли Лус - която се беше вцепенила при думите „условно освобождаване“ - към края на коридор с пожълтели стени.
- Мърдайте - каза тя, сякаш нищо не се беше случило току-що. - Леглата. - Тя посочи гледащия на запад прозорец на далечна сграда от сиви тухли. Лус видя как Габ и Тод бавно се тътрят към тях, докато третото момче вървеше бавно, сякаш задачата да ги настигне беше на последно място в списъка му.
Спалните помещения бяха огромни и квадратни - солидна сива огромна сграда, чиито дебели двойни врати не издаваха с нищо възможността зад тях да има живот. Голяма каменна плоча стоеше забита в средата на лишената от живот ливада, и Лус си спомни от уебсайта думите „спално помещение „Полин“, издълбани в нея. В мъгливата утрин изглеждаше още по-гроз-на, отколкото на блудкавата черно-бяла снимка.
Дори от това разстояние Лус виждаше черна плесен, покриваща фасадата на спалното помещение. Всички прозорци бяха запречени от редици дебели стоманени решетки. Присви очи. Това върху оградата около постройката бодлива тел ли беше?
Възпитателката сведе поглед към някаква схема, като прелистваше досието на Лус.
- Стая шейсет и три. Засега си хвърли чантата в кабинета ми с останалите. Можеш да си разопаковаш нещата днес следобед.
Лус повлече червената си торба с връзки отгоре към три други безлични черни куфара. После посегна по рефлекс за клетъчния си телефон, в който обикновено записваше нещата, които трябваше да запомни. Но щом ръката й затършува из празните й джобове, тя въздъхна и вместо това запомни номера на стаята.
Още не разбираше защо не можеше просто да остане с родителите си: къщата им в Тъндърболт беше на по-малко от половин час път от „Меч и Кръст“. Беше толкова хубаво да е отново у дома, в Савана, където, както майка й винаги казваше, дори вятърът духаше лениво. По-мекото, по-бавно темпо на Джорд-жия допадаше на Лус далеч повече, отколкото Нова Англия.
Но „Меч и Кръст“ не й напомняше за Савана. Не й напомняше за почти никое друго място, освен за безжизненото, безцветно място, където съдът бе постановил да я изпратят на пансион. Онзи ден беше подслушала телефонния разговор на баща си с директора, докато кимаше с типичния си маниер на смутен преподавател по биология и казваше:
- Да, да, може би за нея ще е най-добре да е под непрекъснат надзор. Не, не, не бихме искали да се намесваме в системата ви.
Явно баща й не беше виждал условията за надзора над единствената му дъщеря. Това място приличаше на затвор с максимални мерки за сигурност.