Ариана я оглеждаше преценяващо, като потупваше с пръст по бледите си устни.
- Идеално - каза тя, като пристъпи напред, за да хване Лус под ръка. - Точно си мислех, че един нов роб наистина ще ми е от полза.
Вратата към фоайето се отвори и влезе високото хлапе със зелени очи. Поклати глава и се обърна към Лус:
- На това място не се страхуват да събличат хората, за да ги претърсват. Така че, ако криеш някакви други опасни материали - той повдигна вежда и пусна в кутията шепа предмети, които тя не разпозна - спести си усилието.
Зад Лус, Ариана се изсмя полугласно. Момчето рязко вдигна глава, и когато забеляза Ариана, отвори уста, после я затвори, сякаш не беше сигурно как да постъпи.
- Ариана - каза с равен тон.
- Кам - отвърна тя.
- Познаваш ли го? - прошепна Лус, питайки се дали и в поправителното училище имаше същите клики като в подготвителните училища от рода на „Доувър“.
- Не ми напомняй - каза Ариана, като извлече Лус през вратата в сивата и влажна утрин.
От задния край на главната сграда се излизаше на очукан тротоар, граничещ с неподдържано поле. Тревата беше толкова израснала, че приличаше повече на празен парцел, отколкото на училищен двор, но едно избеляло табло за резултати и няколко гъсти редици дървени седалки твърдяха друго.
Зад училищния двор се намираха няколко постройки със суров и строг вид: сивото тухлено спално помещение в далечния ляв край, огромна стара грозна църква в далечния десен, и две друти обширни постройки между тях, за които Лус предположи, че са класните стаи.
Това беше. Целият й свят беше сведен до жалката гледка пред очите й.
Ариана веднага се отклони вдясно от пътеката и поведе Лус към поляната, като я настани да седне върху една от подгизна-лите дървени седалки.
Съответното съоръжение в „Доувър“ направо излъчваше представата за трениращи атлетични колежани, така че Лус винаги беше избягвала да се навърта там. Но това пусто поле, с ръждясалите си, изкорубени футболни врати, говореше за нещо съвсем различно. Нещо, което на Лус не й беше толкова лесно да разгадае. Над тях се спуснаха три лешояда, а през голите клони на дъбовете вятърът унило плющеше. Лус потрепери и сгуши брадичка в изрязаната яка на полото си.
- И тъъъй... - рече Ариана. - Значи се запозна с Ранди.
- Мислех, че се казва Кам.
- Не говорим за него - каза бързо Ариана. - Имам предвид мъжкараната там вътре. - Ариана рязко посочи с глава към канцеларията, където бяха оставили възпитателката пред телевизора. - Какво мислиш, че е - мъж или жена?
- Ъъ, жена? - каза предпазливо Лус. - Това тест ли е?
Ариана се усмихна леко.
- Първият от много. И ти го издържа. Поне мисля, че го издържа. Полът на повечето преподаватели тук е предмет на постоянен, общоучилищен спор. Не се тревожи, ще навлезеш в нещата.
Лус помисли, че Ариана се шегува - а в този случай шегата беше страхотна. Но всичко това беше толкова невероятно различно от „Доувър“. В старото й училище бъдещите сенатори със зелени вратовръзки и напомадени коси на практика се бяха просмуквали през коридорите с лекото шумолене, което парите сякаш разстилаха над всичко.
Най-често другите хлапета в „Доувър“ бяха хвърляли на Лус коси погледи, сякаш я предупреждаваха да не изцапа белите стени с отпечатъците на пръстите си. Опита сс да си представи Ариана там: лениво облегната на седалките, как пуска някаква висока, груба шега със сприхавия си глас. Опита се да си представи какво щеше да си помисли Кали за Ариана. В „Доувър“ не беше имало никой като нея.
-Добре, изплюй камъчето - нареди Ариана. Като се тръсна на най-горния ред седалки и направи знак на Лус да се присъедини към нея, тя попита: - Какво си направила, та да се озовеш тук?
Тонът на Ариана беше закачлив, но на Лус внезапно й се наложи да седне. Беше нелепо, но почти беше очаквала да изкара първия си ден в училище, без миналото да пропълзи и да й отнеме тънката фасада на спокойствието. Разбира се, че хората тук щяха да искат да знаят.
Почувства как кръвта блъска в слепоочията й. Случваше се всеки път, щом се опиташе да върне спомените си назад - наистина да ги върне назад - към онази нощ. Никога нямаше да престане да се чувства виновна заради случилото се с Тревър, но освен това усърдно се опитваше да не се остави да бъде завлечена надолу в сенките, които сега вече бяха единственото, което си спомняше за произшествието. Онези тъмни, неясни неща, за които никога не можеше да разкаже на никого.