Всъщност не, можеше да зачеркне това - беше започнала да разказва на Тревър за странното присъствие, което бе почувствала онази нощ, за гърчещите се силуети, надвиснали над главите им, заплашващи да развалят съвършената им вечер. Разбира се, дотогава вече беше твърде късно. Тревър вече го нямаше, тялото му беше обгорено до неузнаваемост, и Лус беше... беше ли?... виновна.
Никой не знаеше за мрачните силуети, които тя понякога виждаше в тъмнината. Винаги я бяха навестявали. Идваха и си отиваха от толкова отдавна, че Лус дори не можеше да си спомни първия път, когато ги беше видяла. Но си спомняше първия път, когато осъзна, че сенките не идваха за всеки - или, всъщност, не идваха за никого, освен за нея. Когато беше на ссдсм години, семейството й беше на почивка в Хилтън Хед и родителите й я бяха завели на разходка с лодка. Беше точно около залез слънце, когато сенките започнаха да се събират над водата, и тя се беше обърнала към баща си и беше попитала:
- Какво правиш, когато идват, татко? Защо не се страхуваш от чудовищата?
Родителите й я бяха уверили, че няма чудовища, но многократните настойчиви твърдения на Лус за присъствието на нещо потрепващо и тъмно й бяха докарали няколко прегледа при семейния очен лекар, а след това - очила, а после - прегледи при ушния лекар, след като беше допуснала грешката да опише дрезгавия свистящ шум, който сенките издаваха понякога - а после терапия, и след това още терапия, а накрая - предписанието за антипсихотични лекарства.
Но така и нищо не ги прогони.
Когато навърши четиринайсет, Лус отказа да си пие лекарствата. Именно тогава откриха д-р Санфорд, и училището „До-увър“ наблизо. Отлетяха за Ню Хампшир, а баща й подкара взетата под наем кола по дълга, извита алея за коли до разположена на върха на един хълм внушителна сграда, наречена Шей-ди Холоус. Настаниха Лус пред един мъж в бяла престилка и я попитаха дали още има своите „видения“. Дланите на родителите й се потяха, докато стискаха ръцете й, с чела, набраздени от страх, че нещо е ужасно не наред с дъщеря им.
Никой не й заяви открито, че ако не каже на д-р Санфорд онова, което всички искаха от нея да каже, може да й се наложи да опознае много по-добре Шейди Холоус. Когато излъга и демонстрира нормално поведение, й позволиха да се запише в „Доувър“ и трябваше да посещава д-р Санфорд само два пъти месечно.
Позволиха на Лус да спре да взима ужасните хапчета веднага щом започна да се преструва, че вече не вижда сенките. Но все още не можеше да контролира времето, когато се появяваха. Знаеше само, че в мислите й местата, където бяха я спо-хождали в миналото - гъсти гори, кални води - се превърнаха в места, които избягваше на всяка цена. Знаеше само, че когато сенките идваха, обикновено ги придружаваше студена тръпка под кожата, отвратително усещане, което не приличаше на нищо друго.
Лус възседна една от седалките и притисна слепоочията си между палците и средните си пръсти. Ако смяташе да изкара днешния ден, трябваше да изтика миналото в потайните кътчета на ума си. Беше й непоносимо да изследва спомена за онази нощ, дори когато беше сама, така че нямаше начин да може да разкрие всички ужасни подробности на някаква странна, непозната маниачка.
Вместо да отговори, тя загледа Ариана, която лежеше отпусната назад на седалките, нахлузила чифт огромни черни слънчеви очила, които покриваха по-голямата част от лицето й. Беше трудно да се определи, но тя сигурно също се беше взирала в Лус, защото след секунда се надигна рязко от седалките и се ухили.
- Отрежи ми косата като твоята - каза тя.
- Какво? - ахна Лус. - Косата ти е прекрасна.
Беше вярно: Ариана имаше онези дълги, гъсти букли, за които Лус тъгуваше така отчаяно. Свободно пуснатите й черни къдри искряха на слънцето, като издаваха съвсем лек червен оттенък. Лус затъкна косата си зад ушите, макар тя все още да не беше достатъчно дълга, за да направи нещо друго, освен да увисне пред тях.
- Красива, друг път - каза Ариана. - Твоята е секси, предизвикателна. И аз я искам.
- О, ъм, добре - каза Лус. Това комплимент ли беше? Не знаеше дали от нея се очакваше да е поласкана или смутена от начина, по който Ариана приемаше, че може да има всичко, каквото поиска, дори ако това, което искаше, принадлежеше на някой друг. - Откъде ще намерим...
- Та-дам! - Ариана бръкна в чантата си и извади розовото джобно ножче, което Габ беше метнала в кутията за опасни материали. - Какво? - каза тя, като видя реакцията на Лус. -Винаги си нося „лепкавите пръсти“ в дните, когато пристигат нови ученици. Дори самата мисъл ми помага да изкарам летните жеги в гробницата... ъъ... в летния лагер на „Меч и Кръст“.