- Прекарала си цялото лято... тук? - трепна Лус.
- Ха! Думи на истински новобранец. Вероятно очакваш пролетна ваканция. - Тя подхвърли джобното ножче на Лус. - Няма излизане от тази адска дупка. Никога. Сега режи.
- Ами „червените очи“? - попита Лус, като се огледа наоколо с ножа в ръка. Някъде тук със сигурност трябваше да има камери.
Ариана поклати глава:
- Отказвам да си имам вземане-даване със страхопъзльов-ци. Можеш ли да се справиш с това, или не?
Лус кимна.
- И не ми казвай, че никога преди не си рязала коса. - Ари-ана грабна обратно ножчето от Лус, измъкна ножичките от него и й го подаде обратно. - Нито дума повече, докато не ми кажеш колко фантастично изглеждам.
В „салона“ на банята на родителите й, майката на Лус беше завързала останките от дългата й коса в чорлава конска опашка, преди да окастри цялото нещо. Лус беше сигурна, че трябва да има по-стратегически метод за рязане на коса, но като човек, който цял живот беше избягвал да се подстригва, отряза-ната конска опашка почти изчерпваше познанията й по въпроса. Тя събра косата на Ариана в ръцете си, уви около нея една еластична лента, която свали от ръката си, хвана здраво малката ножица и започна да кълца.
Конската опашка падна в краката й и Ариана ахна и рязко се завъртя кръгом. Взе я от пода и я вдигна към слънцето. При тази гледка сърцето на Лус се сви. Самата тя още страдаше заради изгубената си коса и всички други загуби, които тя символизираше. Но Ариана просто остави по устните й да се разлее тънка усмивка. Прокара веднъж пръсти през опашката, после я пусна в чантата си.
- Страхотно - каза тя. - Продължавай.
- Ариана - прошепна Лус, преди да успее да се спре. -Вратът ти. Целият е...
- В белези? - довърши Ариана. - Може да се каже.
Кожата на врата на Ариана, от задната част на лявото й ухо
чак надолу до ключицата, беше назъбена, мраморнобяла и лъскава. Мислите на Лус се насочиха към Тревър - към онези ужасни снимки. Дори родителите й не искаха да я погледнат, след като ги видяха. Сега й беше трудно да гледа Ариана.
Ариана сграбчи ръката на Лус и я притисна към кожата. Тя беше едновременно топла и студена. Беше едновременно гладка и груба.
- Не се страхувам от това - каза Ариана. - А ти?
- Не - каза Лус, макар че й се искаше Ариана да си махне ръката, за да може и тя да отдръпне своята. Стомахът й се разбунтува, когато се запита дали такава щеше да е на допир и кожата на Тревър.
- Страхуваш ли се от истинската си същност, Лус?
- Не - отново каза бързо Лус. Сигурно беше напълно очевидно, че лъже. Затвори очи. Всичко, което искаше от „Меч и Кръст“, беше ново начало, място, където хората не я гледаха така, както я гледаше Ариана точно сега. Пред портите на училището тази сутрин, когато баща й беше прошепнал в ухото й девиза на семейство Прайс - „Прайс никога не рухват“1 - това й се бе струвало възможно, но Лус вече се чувстваше толкова изтощена и уязвима. - Е, как се случи? - попита тя, като сведе очи.
- Помниш ли как аз не те притиснах да говориш, когато отказа да ми кажеш какво си направила, за да попаднеш тук? -попита Ариана, като повдигна вежди.
Лус кимна.
Ариана посочи към ножиците:
- Оформи я хубаво отзад, става ли? Направи ме да изглеждам наистина хубава. Направи ме да изглеждам като теб.
Дори с точно същата подстрижка, Ариана пак щеше да изглежда само като твърде недохранена версия на Лус. Докато Лус се опитваше да подравни първата прическа, която правеше през живота си, Ариана се впусна в обяснения за особеностите на живота в „Меч и Кръст“.
- Онзи килиен блок там е сградата „Августин“. Там се провеждат така наречените ни „социални“ събития в сряда вечер. И всичките ни учебни занятия - каза тя, като посочи една сграда с цвят на пожълтели зъби, през две постройки вдясно от спал-ното помещение. Изглеждаше проектирана от същия садист, който бе изработил проекта за „Паулин“. Беше потискащо ква-дратна, потискащо напомняща за крепост, укрепена със същата бодлива тел и прозорци с решетки. Неестествено изглеждаща сива мъгла обгръщаше стените като мъх, и заради нея беше невъзможно да се види дали там има някой.
- Откровено предупреждение - продължи Ариана. - Ще намразиш учебните занятия тук. Няма да си човешко същество, ако това не стане.
- Защо? Какво толкова им е лошото? - попита Лус. Може би Ариана просто не обичаше училището като цяло. С черния лак за нокти, черна очна линия, и с черната чанта, която изглеждаше достатъчно голяма да побере само новото й джобно ножче, застанала в далечния десен край на училищния двор, тя не изглеждаше точно ученолюбива.
- Учебните занятия тук са бездушни - каза Ариана. - По-лошо - те отнемат душата ти. Бих казала, че от осемдесетте деца на това място, са ни останали само три души. - Тя погледна нагоре. - Неспоменати, във всеки случай...