И докато той се настаняваше на другия стол, тя продължи:
— Защо да ти е трудно да ме познаеш? Казвали са ми, че съм добре запазена за жена на моята напреднала възраст.
— „Годините не могат да я изсушат…“ — Той се усмихна едва-едва, докато цитираше стиха. — Това само по себе си е причина за объркване, сега изглеждаш само малко по-голяма, отколкото когато беше на осемнадесет години. Но истинската причина, поради която ми беше трудно да разбера дали си Марго Аштън, е, че те смятаха за мъртва.
— Аз вече не съм Марго Аштън — каза тя с по-остър тон, — но и не съм мъртва. Защо мислеше така?
Дори сега, когато разбра, че е жива, му се налагаше да подбере внимателно думите си, преди да отвори уста.
— Ти и баща ти бяхте във Франция, когато дойде краят на Амиенския мир. Съобщиха, че двамата сте били убити от някаква сбирщина французи, тръгнали да предлагат оръжието си на Наполеон.
Пепелявите й очи се присвиха с изражение, чийто смисъл му убягваше.
— Значи вестта за това е стигнала до Англия?
— Да, и предизвика доста голям смут. Обществеността беше възмутена, че един висш офицер и дъщеря му са били убити просто защото са британци. Както и да е, тъй като вече бяхме във война с французите, не беше възможно да се предприемат никакви специални дипломатически мерки. — Той разглеждаше лицето й, отпивайки от виното си. — Колко истина има в тази история?
— Достатъчно — отсече тя. Остави чашата си и се изправи. — Тук си, за да ме убедиш да продължа работата си за Англия. Ще апелираш към патриотизма ми, после ще ми предложиш значителна парична сума. Аз ще отхвърля и двата ти довода. Тъй като вече съм взела решение, не виждам защо да си губя времето, за да те изслушам. Лека нощ и сбогом. Надявам се престоят в Париж да ти хареса.
Тя се запъти към вратата, но спря, когато Рафи вдигна ръка.
— Моля те, почакай малко.
Сега, когато знаеше, че Маги е Марго, част от работата му бе приключила. Тя със сигурност беше англичанка, не французойка, прусачка, италианка, унгарка или които си бе избрала да се превъплъщава.
Освен това той просто не допускаше, че тя някога би предала страната си. Ако някой продаваше британски държавни тайни, това не беше тя. Но не знаеше как да действа по-нататък. Като се имаше предвид, че Марго му беше ужасно обидена, Люсиен не би могъл да избере по-неподходящ пратеник.
— Ще ми дадеш ли десет минути? — запита той. — Може да те изненадам с нещо, което не очакваш, Марго.
Тя се поколеба за миг, колкото да прецени думите му. След това сви рамене и седна на мястото си.
— Съмнявам се, но дай да видим. И, моля те, не забравяй, че не съм Марго. Аз съм Маги.
— Каква е разликата между двете ви?
— Изобщо не те засяга, твоя светлост. Моля ти се, казвай каквото имаш да казваш, и да си тръгвам.
Макар че бе трудно да продължи, изправен пред такава враждебност, трябваше да опита.
— Защо трябва да напускаш Париж точно в този момент? Преди да е изтекла годината, новите споразумения ще бъдат уговорени и подписани. Може да стане дори след няколко седмици.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Въздействаха ми със същия аргумент и при първата абдикация на Бони. Предвиждаше се Виенският конгрес да приключи за шест или осем седмици, а той трая цели девет месеца. Наполеон се върна преди края му и моите услуги пак станаха много необходими.
Тя вдигна чашата си и отпи от нея.
— Уморих се да отлагам живота си — каза тя с отпаднал глас. — Бонапарт е на път към Света Елена да разказва на чайките за съдбата си, а за мене е време да се заема с някои отдавна отлагани работи.
Усещайки, че настроението й се е променило, той рискува да зададе още един личен въпрос:
— Какви работи?
Тя впи очи в чашата си, плискайки леко виното.
— Първо ще ида в Гаскония.
Рафи усети как нещо го боде в гърлото, досещайки се какво има предвид.
— Защо?
Тя вдигна очи към него с безизразно лице.
— За да намеря тялото на баща си и да го върна в Англия. Дванайсет години минаха. Ще ми трябва време, докато открия къде са го погребали.
Макар че предположението му се бе оказало правилно, това не му достави никакво удоволствие. Виното загорча на езика му, защото трябваше да говори за нещо, което предпочиташе да държи за себе си.
— Няма защо да ходиш в Гаскония. Там няма да откриеш баща си.
Тя сви въпросително вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Бях в Париж, когато се чу за смъртта ви, затова отидох в онова гасконско село, където бяха станали убийствата. Казаха ми, че двата пресни гроба били на двамата англичани, и предположих, че погребаните там сте ти и баща ти. Наредих телата да бъдат върнати в Англия. Те са в семейната ви гробница в имението на чичо ти.