— Може би засадата ни в конюшнята ще бъде ненужна. Въпреки това не бива да пропускаме тази възможност.
Преди да излязат, той нареди на малката си армия да обгради конюшнята и да се скрие. Дори тримата британци да стигнеха дотам, не биваше да отидат по-далече.
Варен тръгна по пътеката към конюшнята, която беше построена в полите на хълма. В каменната постройка имаше основно помещение, разделено на боксове, а по средата се простираше обширно празно място. Повечето ясли бяха заети, във въздуха се носеше тежката миризма на животни и прясно сено.
Два коня изцвилиха приветствено, но Варен не им обърна внимание, зави надясно и се насочи към дългото и тясно помещение за амунициите. Нортууд го последва и запита:
— Защо трябва да чакаме тук?
— Защото все още се надявам да ги хвана живи, глупако — отговори раздразнено графът.
Той отиде до прозореца в отдалечения край на помещението и каза:
— Елате да погледнете.
Англичанинът отиде и застана при него до прозореца, но не видя нищо.
— Какво трябва да видя?
— Това.
Зад Нортууд се чу характерното изщракване на ударника на пистолет. Сепнат, той се извъртя и видя дулото на Варен да сочи към него.
— Вече не си ми полезен, мой малък англичанино — каза студено графът. — Прекалено си глупав, за да знаеш къде ти е мястото, и никак не ми харесват опитите ти да се състезаваш с мене. Като последен жест за оказаните услуги, бях склонен да ти позволя да си поиграеш с графинята, но ти опропасти и този си шанс. Вече не мога да си губя времето с тебе.
— Проклето френско копеле!
Нортууд посегна отчаяно към собствения си пистолет, но не успя. Варен спокойно натисна спусъка. Оръжието даде силен откат в ръката му и изстрелът прозвуча оглушително в затвореното пространство.
Силата на удара хвърли Нортууд назад към стената. Той издаде звук като внезапна въздишка и притисна ръка към гърдите си. После с невярващо изражение бавно се плъзна надолу покрай стената и падна напред по очи, затискайки своя пистолет под тялото си.
Варен отиде до жертвата си и ритна Нортууд с ботуш в ребрата. Единствената реакция беше бавната струя кръв, която протече изпод тялото.
По принцип графът не обичаше да си има работа със смъртта, тя беше доста мръсна работа. Той се обърна с неодобрителна гримаса. Слугите щяха да приберат оръжието по-късно. Близостта на труп в помещението за амуниции не му харесваше. Но като бе застрелял тук този глупак, си бе опазил килимите в библиотеката от петната кръв, което именно беше целта на Варен.
Той особено грижливо презареди собственото си оръжие. Един пистолет и елементът на изненадата бяха всичко, което му бе необходимо, за да залови избягалите затворници. Само трябваше да плени вероломната графиня, и нейните любовници веднага щяха да му паднат на мушката. Глупаци.
Маги наблюдаваше внимателно Робин, докато тримата бързо се придвижваха по мрачните коридори. Макар че не изоставаше от другите, изтощеното му лице издаваше колко усилия му струва това. Тя силно вярваше в огромното му самообладание; и въпреки това мислено се молеше той да има достатъчно сила, за да се измъкнат от Шантьой.
Загрижеността за състоянието на Робин имаше предимството, че не й позволяваше да изпада в мрачни мисли за Рафи. Първата й реакция, когато го видя, беше чиста, непринудена радост въпреки опасните обстоятелства. Но хладното му дистанциране веднага я бе поставило на мястото й. Той очевидно не искаше да чака, докато мисията им свърши, и изобщо явно не искаше вече да я вижда.
Сега обаче не беше нито времето, нито мястото да мисли за личните си проблеми. Потискайки с мъка болката, тя насочи вниманието си към настоящето. За да избягат от замъка, трябваше да се качат поне два етажа по-нагоре и да намерят страничен изход.
Стъпките им отекваха глухо в каменните коридори. Замъкът изглеждаше почти напълно опустял, те се изкачиха по един завой на стълбището и тръгнаха надясно по друг коридор, без да срещнат никого.
Тогава късметът им измени. Почти бяха стигнали до края на коридора, когато двама огромни мъжаги с насочени пушки изскочиха иззад ъгъла точно пред тях.
— Вие двамата бягайте нататък! — извика Рафи, хвърляйки се на земята, като със скока си събори мъжа, който вървеше начело.
Маги замръзна, ужасена от мисълта да остави Рафи зад себе си. Робин й викна:
— Хайде, Маги!
Грабна я за ръката и я издърпа обратно по коридора, от който бяха дошли.
В един отчаян миг тя се възпротиви, но натискът върху ръката не й оставяше друг избор. С вкопчилия се в рамото й Рекс, тя хукна заедно с Робин, а подир тях се разнесе ехото на ужасния пушечен изстрел.