— Тук — каза кратко Робин, като спря пред една врата. Рафи беше разгледал ключовете, докато тичаше, и пъхна в ключалката най-вероятния. Минаха скъпоценни секунди, докато се опитваше да накара ключа да се превърти, но не беше този. Опита друг. Усещаше се натрапчивата миризма на горяща свещ. Колко време беше минало… минути ли? Или секунди?
Проклятие! Пак грешен ключ. В крайна сметка, ако пламъкът достигнеше барута, преди да отворят килера, щяха да умрат, преди да са разбрали, че не са успели.
Еврика! Третият ключ се оказа нужният. Рафи го завъртя диво, после заблъска по дръжката. Когато вратата поддаде под натиска му, едно пламъче, духнато от течението, се люшна и лениво се насочи към купчинката барут, само на част от инча по-надолу.
Движейки се така съгласувано, сякаш беше репетирал, Робин се гмурна в килера в мига, в който Рафи отвори вратата. Когато се приземи долу, той протегна дясната си ръка напряко на насипаната на пода пътечка от барут. Пламъкът докосна експлозива и запълзя по барутната нишка по-бързо, отколкото можеше да бъде проследен с око, разсипвайки се в пламтящи частици, когато лизна ръката му.
Цяла минута двамата мъже тупаха яростно по горящите искрици, които летяха из килера. Миризмата на сяра бе пропила въздуха и около тях се носеха облаци от щипещ очите дим.
После се възцари стряскащо затишие, нямаше повече огън. Край.
Робин се свлече на пода, борейки се да си поеме дъх, докато Рафи се облягаше тежко на рамката на вратата. Не му се вярваше, че са успели навреме и че са живи и сравнително здрави.
Няколко души от персонала на посолството ги бяха последвали и се приближаваха, шепнейки смутено помежду си. Рафи каза на един, който изглеждаше по-авторитетен:
— Можете да кажете на министрите, че не е необходимо да се евакуират.
Мъжът кимна, обърна се и тръгна към стълбите. Робин погледна нагоре с кисела усмивка на изтощеното си лице.
— Готов съм за нова кариера. Вече съм прекалено стар за такива вълнения.
Рафи му отправи на свой ред една уморена усмивка.
— Мисля, че съм се родил прекалено стар.
Усети силно приятелско чувство към този мъж, който му беше едновременно приятел и съперник.
Не, не му беше съперник, защото това означаваше, че чувствата на Маги са под съмнение; Робин не беше съперникът, а победителят. Е, Рафи щеше да се опита да живее по собствените си стандарти за честна игра. Той помогна да Робин да стане и го подкрепи, когато се олюля. Сега, когато кризата отмина, Робин едва се държеше на краката си.
Марго си проби път през зяпачите. Житенозлатистата й коса беше невъобразимо разрошена от ездата, зелената й рокля беше така разръфана, че изглеждаше ужасно неприлично, а по лицето й се четеше същото изтощение, каквото изпитваха и двамата мъже. Рафи си помисли, че никога не я е виждал да изглежда по-красива.
Тя мълчаливо прегърна двамата мъже и зарови лице между тях. Рафи обви свободната си ръка около талията й, а в гърдите му забушува отчаяно желание към нея.
Много скоро обаче Марго вдигна глава и се дръпна от Рафи. Той осъзна с болка, че тя още прегръща Робин. Изпитвайки необходимост да каже нещо, той промълви само:
— Успя ли да опразниш спалнята на Касълрий?
Тя направи гримаса.
— Добре, че стигнахте навреме до килера, не можах дори да убедя пазача да ме пусне вътре, какво остава да накарам височайшите персони да излязат. Като се вземе предвид колко време им трябваше, за да се споразумеят за договора, щяха да разискват дали да се евакуират, или не чак до второ пришествие.
Зяпачите се разделиха и пропуснаха един мъж, който се присъедини към тях. Дук Уелингтън беше среден на ръст и знаменитият му орлов нос беше по-скоро очебиен, отколкото красив, но дори най-глупавият от смъртните веднага би познал, че това е човек, с когото другите трябва да се съобразяват.
— Разбирам, че сте разкрили заговора много бързо, Кандовър.
— Заслугата ми за това е твърде малка — отговори Рафи. — Тези мои приятели успяха да го направят.
— Никога нямаше да стигнем тук навреме, ако не беше дук Кандовър — каза Робин. — Ако не беше той, денят щеше да свърши с катастрофа.
Рафи помисли дали да представи другарите си на Уелингтън, но не знаеше какви имена ще предпочетат и дали изобщо е необходимо да ги представя. Уелингтън разреши проблема, като подаде ръка на Робин.
— Вие трябва да сте лорд Робърт Андревил. Чувал съм за вас, сър.
Робин изглеждаше смаян, но не и колкото Марго, която хвърли невярващ поглед към партньора си. Уелингтън се обърна към нея.