Рафи затвори очи за миг; толкова хубаво беше да видиш приятел. Подкани с жест Люсиен да го последва в апартамента му и каза кратко:
— Заговорът е разкрит, лошите са унищожени, докато добрите, включително и твоите агенти Маги и Андревил, оцеляха. Иначе…
Когато влязоха в гостната стая, Рафи си пое дълбоко дъх.
— Не ме карай да ти обяснявам преди утре сутрин. Ще ми направиш ли компания, за да се напия порядъчно?
Люсиен вдигна рамене, поглеждайки към Рафи, после положи за миг ръка върху рамото му.
— Къде държиш брендито?
Веднага щом се върна у дома, Маги настани Робин в леглото и повика лекар, за да се погрижи както трябва за ранената му ръка.
Преди да седне да почива тя самата, трябваше да разкаже на Синтия за смъртта на Нортууд. След като й предаде официалната версия, плод на мълчаливото споразумение, Маги й изложи и истинските факти. Нортууд можеше да бъде герой за останалия свят, но Синтия го познаваше най-добре и заслужаваше да знае истината.
След като Маги свърши разказа си, Синтия наведе глава и пръстите й неспокойно се заиграха с ресните на шала й.
— Не исках да стане така. Не исках вече никога да го видя, но и не съм искала той да умре. — Тя вдигна очи към Маги. — Може да ти изглежда невероятно, като знаеш как се отнасяше към мене.
— Мисля, че разбирам — каза тихо Маги. — Много години той е бил част от живота ти. Сигурно имаш и добри спомени.
Синтия затвори очи за момент и по лицето й пробягна сянка на тъга.
— Има някои спомени… може би само шепа, но имахме и наистина хубави моменти. Независимо от всичко, което е направил не както трябва, Оливър наистина не беше лош човек, нали?
Маги си спомни за преднамерено лошата постъпка на Нортууд, която беше причинила толкова зло на нея и на Рафи. Това завинаги бе променило живота й и подбудите му бяха възможно най-долните.
Зло ли беше това? Поради действията на Нортууд тя беше изгубила Рафи и спечелила Робин, затова не искаше да съди дали животът й е бил по-добър или по-лош заради пътя, по който Нортууд я беше принудил да поеме.
— Благодарение на неговата намеса се стигна до благополучен край. Може би в края на краищата се е опитвал да поправи онова, което е сторил.
— Може би — усмихна се тъжно Синтия. — Великодушно беше от твоя страна и от страна на приятелите ти да не кажете цялата истина за него. Това ще направи нещата по-добри за семейството му, особено за баща му.
— Ако бяхме очернили репутацията му, нямаше да постигнем нищо добро, а това, че я спасихме, не вреди никому.
Маги прегърна съчувствено Синтия и се отдалечи.
Когато остана сама в стаята си, тя уморено се отпусна на леглото, без да съблича разкъсаната си рокля. Помисли за Рафи и затвори очи, за да възпре паренето на сълзите. Начинът, по който я бе прегърнал тогава, когато мислеше, че Варен я е застрелял, показваше, че още се интересува от нея.
Но това не беше любов. Краткото време, когато се бяха обичали, бе мъртво като цветята, които бяха цъфтели в онази отдавна отминала пролет. Това, че тези чувства не бяха наистина умрели в нея, беше просто нещастно стечение на обстоятелствата.
Бъдещето се простираше пред нея болезнено самотно. Може би щеше да попита Робин дали иска да се ожени за нея; макар че на двадесет години в действителност не беше искал да се жени, сега идеята може би щеше да му се стори по-привлекателна. Ако го попита, тя знаеше, че той ще се съгласи от същото чувство за отговорност, което го бе накарало да й предложи женитба, когато тя беше на деветнадесет години.
Но макар че това беше само мимолетна мисъл, тя знаеше, че не може да го помоли за това. Робин заслужаваше жена, която да го обича от сърце и душа. След всичко, което беше направил за Маги, тя не можеше да го лиши от възможността да намери именно такава любов.
Тя изхлипа, сви се на кълбо и зарови лице във възглавниците. В бъдеще нямаше да допусне да плаче за някаква несправедливост. Вече веднъж се беше научила да живее без Рафи Уитбърн, и отново щеше да го направи.
Но за този един час щеше да остави сълзите да текат свободно. Беше си спечелила правото да прояви толкова много самосъжаление.
26.
Елен Сорел седеше в гостната си, отпивайки от късното сутрешно кафе, и прелистваше кореспонденцията си. Лъчите на ранното есенно слънце осветяваха приветливата стая и правеха разтърсващите драматични събития от отминалия ден да приличат на някакъв трескав кошмар. Русе и фон Ференбах бяха разпръснали малката армия на Варен само с цената на няколко незначителни наранявания, нанесени на техните хора. Имението, което можеше да стане център на една нова империя, сега беше празно с изключение на пруските стражи. Мирният договор беше подписан, и тя беше изиграла своята роля в това.