Казваше си, че потиснатото й настроение е само неизбежната умора, която идва в края на всяко голямо начинание. Време беше да помисли за бъдещето. След няколко седмици щеше да бъде безопасно да доведе дъщерите си отново в Париж. Мисълта за това хвърли светлина в сърцето й. Но Елен остана загледана в утайката на кафето, питайки се защо не се чувства щастлива.
Тогава влезе камериерката и й съобщи, че госпожата има посетител. Пруски благородник, много висок.
Панически разтревожена от вида на косата си и поради факта, че не е облякла най-хубавата си сутрешна рокля, Елен прокара език по пресъхналите си устни и каза на прислужницата да покани госта. Полковникът вчера я беше оставил пред дома й с почтителен поклон, но не беше казал, че ще я посети. Без съмнение е дошъл само за да се осведоми дали не е пострадала от буйната езда.
Карл Фон Ференбах изглеждаше много висок и много красив, русата му коса блестеше в утринната светлина. Беше и извънредно сериозен, когато се поклони над ръката, протегната му от Елен.
След един миг неловко мълчание полковникът каза бавно:
— Помислих над това, което казахте онзи ден, когато ме посетихте.
Пулсът на Елен се ускори.
— Да?
Светлосините му очи леко потъмняха от усилието, да изрази чувствата си, и той продължи:
— Казахте, че някой трябва да спре омразата и че искате от мене да ви гледам, без да си спомням, че вие сте французойка, а аз прусак.
Елен остана безмълвна, в очакване, а изражението на лицето й беше толкова топло и подканващо, колкото изобщо можеше да бъде.
След още една дълга пауза полковникът каза, запъвайки се:
— Опитвах се да се издигна над чувства, но не успявах. Болката не си отиваше. Но ако сърцето може да изпитва болка, със сигурност е способно и на по-щастливи чувства.
В тона му се долавяше въпрос и Елен подсказа тихо:
— Чувства като любов?
— Точно така. — Откритият му поглед се кръстоса с нейния. — Ако сте склонна да простите студенината ми, може би… може би ще можем да опитаме.
Елен му отправи блестяща усмивка.
— Искам това повече от всичко на света.
Напрежението слезе от лицето му. Подмладен като че ли с много години, той каза:
— Ще имате ли време да дойдете сега с мене на разходка в Лоншан? Каретата ми е отвън.
Елен премига изненадана, полковникът със сигурност не си губеше времето! Пък и защо да го губи? Вече достатъчно много време беше пропиляно. Тя се изправи и каза:
— За мене ще бъде голямо удоволствие да ви придружа.
— Има едно нещо… ако позволите?
Той пристъпи напред и притегли Елен към себе си, оставяйки и възможност да се отдръпне, ако поиска.
Тя остана на място, почти потръпвайки от надежда и страх.
Устните му бяха топли и мъжествени, в никакъв случай такива, каквито би очаквала у един леден принц. С лека въздишка тя се облегна на него, накланяйки глава назад, за да може той по-добре да вкуси дълбините на устата й. Това, което започна като предпазливо проучване, бързо се разви в изгаряща страст. Животът нахлу в нея и тя затрептя чак до крайчеца на пръстите си.
Те се притискаха плътно един до друг, сякаш всеки от двамата искаше да запълни години, минали в празнота. Тя бе замаяна от вкуса и допира му — от здравото му тяло, притиснато до нейното, — от жадността, с която я милваше, изучавайки извивките на дребното й тяло. След една цяла вечност, която бе само началото, тя неясно осъзна, че гърбът й се опира до стената и че без силните ръце на полковника би се свлякла на пода разтопена от щастие.
Той отметна назад глава, останал без дъх като нея.
— Исках да направя това още от мига, в който те срещнах. — Докосна нежно бузата й. — Сега ще те изведа на разходка, после ще отидем да обядваме в най-хубавото парижко кафене и междувременно ще има още целувки. Да?
— Да!
Заливайки се в щастлив смях, Елен го хвана за ръка и двамата се запътиха навън към каретата му. Полковникът винаги щеше да си остане сдържан мъж, по-скоро сериозен, отколкото излиятелен, но в това нямаше нищо лошо. Тя беше емоционална и за двама им.
Люсиен беше прекрасен партньор за чашка. Не само не задаваше никакви въпроси, но и сложи домакина си да легне в доста ранен час, затова на следващата сутрин Рафи се събуди със съвсем леко главоболие. Намери Люсиен да спи спокойно на дивана в гостната стая.
Докато закусваха кроасани с кафе, Рафи разказа подробно за всичко случило се. Или почти за всичко; пропусна някои неща, всичките до едно свързани с Марго. Подозираше, че Люсиен е забелязал, но приятелят му отново прояви здравия разум да не задава никакви въпроси.