— Колко хубаво, че Стратмор им вярва — отзова се тя с нарочен сарказъм. — Както и да е, аз предпочитам да работя със собствените си средства.
— Не съм упълномощен да те принуждавам — каза меко Рафи, — но заради настоящата задача не мислиш ли, че можеш да преодолееш поне донякъде отвращението си и да работиш заедно с мене? Няма да е за дълго.
Маги му хвърли яростен поглед, потискайки желанието да плисне останалото в чашата й вино в лицето му, ако с това би могла да го извади от непроницаемото му спокойствие. За съжаление нямаше неопровержимо основание да не работи заедно с него освен личното й предубеждение и независимо дали й харесваше, или не, тя бе в силна зависимост от този човек. И изрече с леко стиснати зъби:
— Много добре, ще ти съобщавам какво съм открила.
Когато тя остави чашата си на масата и отвори вратата, за да излезе от стаята, той каза:
— Трябва да ти дам указания.
Тя му се усмихна дяволито.
— Няма нужда. Вече знам къде си отседнал, как се казват слугата и лакеят ти и колко куфара си донесъл.
След като най-накрая успя да накара лицето на дук Кандовър да изобрази учудена физиономия, прибави мило:
— Не забравяй, информацията е моят занаят.
Маги си тръгна доста доволна. Поне тази вечер последната дума бе нейна.
Жалко, че предстоеше да си кажат и други.
3.
Щом Маги излезе от стаята, Рафи изпусна една дълга въздишка. Години наред бе пазил романтични спомени за девойката, която бе обичал и изгубил, като от време на време се питаше какво ли бе станало по-нататък с тях. И когато някогашната му любима застана пред него съвсем истинска, напълно жива, дръзка и обезсърчаващо компетентна, на носталгията бе нанесен силен удар.
Той довърши виното си и остави чашата на шкафа. Независимо от всички натрапчиви останки от предишната Марго Аштън, тази жена беше така чужда, закоравяла и непредсказуема, че не можеше да я разбере. Девойката, която бе обичал, вече я нямаше и изобщо не беше сигурен дали харесва тази Маги, такава студена и полирана отвън и толкова хаплива. Беше се държала така, сякаш той я бе предат преди дванайсет години, а не обратното.
Въздъхна и стана. Доста истини имат повече от едно лице; може би нейните спомени за случката са различни от неговите. Сега това нямаше значение. За да рискуваш невъобразимите ужаси на всеобемащата любов, е нужна младост, а Рафи знаеше, че вече не е способен на това.
Но грешеше в едно отношение; бе смятал, че никоя жена не може да бъде толкова желана, колкото онази Марго, която помнеше. А както излезе, тя беше дори още по-привлекателна, отколкото я бе запомнил. Трудно му беше да се въздържа дори когато сипеше насреща му обидни думи. Когато излезе в коридора, за да тръгне обратно към балната зала, си напомни, че е в Париж не за да я ухажва, да се отдава на спомени с нея или да си разменят детински подигравки, колкото и голямо да бе изкушението. Единственото важно нещо беше конференцията и животът на хората, които се опитваха да изградят траен мир.
Преди да се отправи към следващата си среща, Маги се скри за момент в един тъмен страничен коридор, за да се овладее. Облегна се на стената, затвори очи и прекара през ума си всички ругатни, с които свободно си служеше на пет езика.
По дяволите Робин, който настояваше тя да говори с дук Кандовър, по дяволите Рафи Уитбърн и заради непроницаемата му студенина, и тази разтърсваща целувка, която доказваше, че Марго не е толкова мъртва, колкото си мислеше Маги. И най-вече, по дяволите самата тя, проклинаше се заради тихото, непреодолимо очакване, което бе усетила при мисълта, че ще го види отново.
Припомни си с гняв, че целувката не значеше нищо за него. През годините навярно се е целувал стотици пъти. Може би дори не стотици, а хиляди.
Затова умееше толкова добре да целува…
Тази мисъл отново събуди яростта й. Още малко, и щеше да започне да сипе словашки ругатни, преди да успее отново да се успокои и да продължи. Беше се запътила към друга стая за срещи, подобна почти като две капки вода на тази, от която току-що бе излязла. Влезе, без да чука, и намери Робин изтегнат на дивана с чаша вино в ръка, досущ като любовник, очакващ дамата на сърцето си. Което в края на краищата си беше почти чистата истина.
Той понечи да се надигне, но тя му махна да не става.
— Няма нужда да ставаш.
Свали краката му от дивана, за да седне до него, защото чувстваше нужда от познатото му успокояващо присъствие.
Докато той изучаваше изражението на лицето й, маската на празноглаво тъпоумие, която си бе наложил, отстъпи място на едно развеселено разбиране.