— Виждам, че уроците ми са отишли напразно. Колко пъти съм ти казвал да не вярваш на никого, дори на мене?
— Ако на тебе не мога да вярвам, на кого тогава?
Той я целуна леко по бузата.
— На себе си, разбира се. Аз ще изляза пръв. Да дойда ли утре вечер да поговорим какво сме открили?
Тя кимна и го видя как отново надява маската си на дипломат от по-нисш ранг. Всяка делегация бъкаше от млади чиновници, чиито родствени връзки бяха на по-голяма висота от умствените им способности, и Робин изглеждаше като един от тях, безполезен и прекалено красив, за да е умен. В действителност обаче умът му беше като сарацински меч, силно наточен и остър като бръснач. Той я беше учил как да събира и да анализира фактите, които евентуално имаха стойност, както и да прикрива собствените си следи и да избягва подозренията.
Но в едно отношение се заблуждава, помисли си тя, докато се приготвяше да се върне в балната зала. В момента изобщо не беше сигурна дали може да вярва на себе си. Вече не можеше да контролира изцяло живота си, а това никак не й харесваше.
Долу в залата балът се вихреше все така, както го бе оставил Рафи, с изобилие от костюми, парфюми и езици, борещи се за надмощие. Като не видя нищо, което да го накара да остане, той започна да си пробива път през хората, за да стигне до вратата.
Заради гъстата навалица сблъскването му с Оливър Нортууд беше повече от ненадейно. Рафи побърза да прикрие неприятната си изненада. По дяволите, само това му липсваше!
Другият обаче не споделяше чувствата му.
— Кандовър! — възкликна радостно Нортууд. — Чудесно е, че те виждам. Нямах представа, че си в Париж, но наистина, половината ни добро общество се е изсипало тук. Прекалено дълго стоя затворено в капана на нашия остров, нали знаеш.
Той се разсмя от все сърце на собственото си остроумие и му подаде ръка, която Рафи пое без особен ентусиазъм.
Нортууд беше набит рус мъж, среден на ръст, по-малкият син на лорд Нортууд и почти карикатура на добродушен селски благородник. През първата година, когато Рафи беше в града, докато най-добрите му приятели бяха все още в Оксфорд, той се движеше в едни и същи среди с Нортууд. Макар да не бяха близки, отношенията им бяха добри преди катастрофалния принос на Нортууд за края на годежа на Рафи. Рафи съзнаваше, че е неразумно да го обвинява за случилото се, но оттогава нататък правеше всичко възможно, за да го избягва.
За нещастие сега нямаше как да го избегне.
— Добър вечер, Нортууд — каза Рафи с цялото търпение, което можа да изстиска от себе си. — Отдавна ли си в Париж?
— В британската делегация съм, дойдох още през юли. Баща ми смяташе, че трябва да натрупам известен опит в дипломацията. — Нортууд поклати тъжно глава. — Иска да се установя и да вляза в Парламента, да бъда полезен, нали разбираш.
Парижките дипломатически кръгове бяха тесни, така че пътищата им често щяха да се кръстосват. Рафи реши да се покаже учтив.
— Жена ти тук ли е?
Не беше подготвен за грозния проблясък в очите на Нортууд, който се оглеждаше из залата.
— О, Синтия е тук. Общителна жена като нея няма да пропусне възможността да… завърже някои нови познанства.
Рафи последва погледа му и зърна Синтия Нортууд в дъното на балната зала, която разговаряше оживено с един мургав, красив британски пехотен майор. Дори от това разстояние Рафи виждаше колко погълнати са двамата един от друг, все едно са съвсем сами, а не сред тълпа от хора.
Разбирайки, че е по-добре да не коментира, Рафи погледна отново към Оливър Нортууд и реши да започне със събирането на информацията.
— Как вървят преговорите?
Оливър сви рамене.
— Трудно е да се каже. Касълрий си крие картите плътно до гърдите си, нали знаеш, а на нас, помощниците, ни позволява най-много да преписваме документи. Но съм сигурен, че си чул, че първият проблем, какво да правим с Наполеон, вече си има разрешение. Мислеха да го заточат в Шотландия, но решиха, че е прекалено близо до Европа.
— Света Елена няма да е достатъчно далече, за да намали опасността от недоразумения. Но не преставам да си мисля, че щеше да е много по-просто, ако маршал Блюхер беше успял да плени Наполеон и да го разстреля веднага, както се заканваше.
Нортууд се разсмя.
— Сигурно щеше да е така, но щом императорът се предаде на британците, се затруднихме в коя кошара да го тикнем.
— Нахалството на този човек е за завиждане, да не говорим за лукавството му — съгласи се Рафи. — След като каза, че британците били най-силните, най-надеждните и най-великодушните сред враговете му, нямаше начин принц-регентът да го хвърли на вълците, макар че по-голямата част от британския народ би гледала на драго сърце как Бони отива в ада.