Бе обичал Марго Аштън с безкритично обожание, благоговение и благодарност, че тази девойка, която можеше да избира сред най-елитните мъже в Лондон, се бе спряла на него. Пред хората се държаха дискретно, тъй като още не бяха обявили годежа си, но той прекарваше с нея всяка минута, която можеше да отдели. Тя изглеждаше толкова щастлива с него, колкото и той беше с нея.
Тогава дойде онова съдбоносно ергенско събиране през юни. Помнеше имената на всички млади мъже, които присъстваха там тогава, можеше да си припомни с безмилостна точност как Оливър Нортууд в пристъп на пиянска откровеност разказваше как е освободил една девойка от нежеланата й девственост в градината по време на някакъв бал преди няколко дни. Рафи почти не му бе обърнал внимание до мига, в който Нортууд подхвърли името на девойката — Марго Аштън.
Повечето млади мъже ухажваха Марго и след миг на смаяно мълчание един от тях смъмри Нортууд с думите, че не подобава на джентълмен да говори така за една млада дама. Но ударът вече бе нанесен.
Никой от присъстващите там не знаеше за годежа, затова не казаха нищо, когато Рафи се извини и си тръгна след няколко минути. Зеленикавият оттенък на лицето му бе приписан на повечкото кларе, което бе изпил, и забравиха за него почти веднага, щом напусна стаята.
Навън Рафи стигна едва до следващата пресечка, падна на колене и започна да повръща. Усещайки как всеки момент може да си повърне и червата, той мислеше за тялото на Марго под оня пияница, как го целува с пухкавите си устни, как разтваря дългите си крака…
Видението изгаряше мозъка му с отвратителната си яснота. Нямаше представа колко време беше минало, когато някой го запита: „Добре ли си, приятел? Да ти повикам файтон?“ Добрякът му помогна да се изправи, но Рафи отказа друга помощ и тръгна слепешком по улицата, сякаш можеше да избяга от въображението си.
Прекара остатъка от нощта, бродейки по улиците на Лондон, без цел и без посока. На няколко пъти прикрити в тъмното джебчии оглеждаха богатите му дрехи, съпоставяха ги с израза на лицето му и решаваха да го оставят да си върви невредим. Младият джентълмен сигурно си струваше да бъде опипан, но студените му сиви очи вещаеха зла съдба на всеки глупав крадец, който се опиташе да го опипа.
Рано на следващата сутрин краката му го отведоха до дома на Марго точно преди тя да отиде на сутрешна езда. Не бяха планирали да се срещнат, но той отиде без предизвестие.
Беше го посрещнала възторжено независимо от омачканото му вечерно облекло. Воал с цвят на изумруд се развяваше над житено-златистата й коса, когато изтича през салона, за да го целуне за добре дошъл, променливите й очи изглеждаха зелени в ранната сутрин, усмихнатото й лице грееше жизнерадостно.
Рафи се бе дръпнал рязко назад, неспособен да понесе целувката й. След това й разказа какво е научил, изсипвайки обвинения върху златокосата й глава. Познаваше страстната й натура и само идеалистичното му желание да я отведе девствена в брачното легло го бе удържало да вземе това, което тя така небрежно бе отдала на друг.
Колко други е имало? Тя беше много ухажвана; да не би само той да е бил глупакът, който е пропуснал да опита от прелестната й плът? Беше ли приела предложението му само защото е наследник на дук? На тези сутрешни конни разходки той би могъл да язди нея вместо жребеца си — само ако беше имал смелостта да си го поиска.
Марго не се и опита да отрича. Ако само се бе постарала да се защити, той щеше да се хване за това с жадна благодарност. Ако се бе разплакала и ако го беше замолила за прошка, той щеше да й прости, дори да знаеше, че вече никога не ще й повярва.
Щеше да се откаже от най-голямата си гордост в живота, ако тя му бе дала и най-малкото основание да го направи.
Тя просто го бе изслушала, а сметановата й кожа бе станала мъртвешки бледа. Дори не попита за името на мъжа, който бе извадил наяве развратността й — може би мъжете бяха толкова много, че това нямаше значение. Вместо това тя каза само, че е чудесно, че те двамата са открили истинските си природи, преди да е станало твърде късно.
Реакцията й беше като погребален звън, защото Рафи не можеше да потисне отчаяната си надежда, че всичко това не е вярно. В този миг нещо се пропука в него и умря.
Макар че не бяха официално сгодени, той й бе дал наследствения пръстен на Уитбърн, който тя носеше на верижка на шията си. Когато каза тези думи, тя го бе издърпала от гърдите си, скъсвайки нетърпеливо верижката. После бе хвърлила пръстена в краката на Рафи така яростно, че големият опал се бе напукал.