Той си наля друга чаша с бренди, после седна пак в креслото си и заоглежда библиотеката си с досада. Беше стая с чудесни пропорции, цяла симфония от богатства в италиански стил. Във всичките обширни имения на Рафи нямаше помещение, което да обича повече от нея. Но щом е така, защо, по дяволите, се чувстваше толкова потиснат?
Той уморено си призна, че единственият начин да се отърве от сантименталното си настроение, е да му се отдаде изцяло.
Причината не беше в Джослин; ако толкова много бе искал това момиче, можеше и да се ожени за нея.
Онова, което безпокоеше Рафи, бе начинът, по който тя му напомняше за Марго — за красивата предателка Марго, починала преди дванадесет години. Физическа прилика почти нямаше, но и двете жени притежаваха блестящ весел дух, на който не можеше да се устои. Винаги, когато беше с Джослин, се улавяше, че си спомня за Марго. Тя го бе вълнувала така, както никоя друга жена — и понеже никога отново нямаше да бъде млад, такава нямаше и да се появи.
Докато отпиваше от брендито, той се помъчи да мисли хладнокръвно за Марго Аштън, но не успява да се върне разумно към спомена за първата си любов. На практика първата и последната; опитът завинаги го бе излекувал от романтичните илюзии. Но тогава илюзията изглеждаше толкова истинска.
Марго не беше най-красивата жена сред познатите му и със сигурност не най-богатата или от най-добро потекло. Но тя притежаваше невероятно много топлота и чар и блестеше с неподражаема жизненост.
Сладко-тъжни картини нахлуха в главата му. Първия път, когато я видя; първата нерешителна, магична целувка; дългите игри на шах, когато формалните ходове прикриваха по-дълбоката и по-страстна игра; срещата с приятно изненадания полковник Аштън, когато Рафи със запъване му поиска ръката й.
Най-ярък от всичко бе споменът за сутринта, когато се бяха срещнали в Хайд парк за утринна езда. Докато препускаше по тихата Мейфеър стрийт, бе преросил лек дъждец, но когато навлезе в парка, небето се бе прояснило. Далеч пред него, извивайки се в блестящия от зората въздух, се сияеше пъстроцветна дъга. Докато я съзерцаваше, Марго се бе появила от мъглата в подножието на дъгата, яхнала сребристосива кобила като кралица на феите от някоя вълшебна приказка.
Тя се бе засмяла и бе протегнала ръка към него, живо съкровище от другия край на дъгата. Дори тогава той бе осъзнавал, че това е просто оптична илюзия от въздух и светлина, но тя му се бе сторила като най-истинската и реална действителност.
Само две седмици по-късно всичко свърши, дойде краят и на илюзиите му.
Съжаляваше най-много заради това, че скъсването бе причинено от собствената му ревност и гняв. Ако на двадесет и една години бе имал днешното си хладнокръвие, ако бе успял да приеме нейната невярност, през всичките тези години щеше да се радва на приятелството й.
Защото, след като всичко свърши, най-много му липсваше нейното присъствие. Знаеше, че времето преувеличава спомените. Защото никоя жена не би могла да бъде толкова желана, колкото я рисуват спомените. Но винаги щеше да му липсва начинът, по който Марго бе се смяла с него, или въздействието на нейните менящи цвета си очи, които срещаха неговите от другия край на стаята така томително, че той забравяше за целия свят.
Бленуването му се прекъсна, когато столчето на чашата изпращя в ръката му, поряза пръстите му и го поля с бренди. Той се изправи и изруга при вида на поразията. Нямаше представа, че столчетата са толкова крехки. Икономът му щеше да мърмори дни наред, когато откриеше, че липсват цели две чаши от кристалния сервиз.
Рафи стана и се запъти нагоре към спалнята си. Малката доза меланхолично самосъжаление действаше поетично, но утре от ранна утрин му предстоеше тежък ден. Време бе вече да погребе спомените за безразсъдната си младост и да си отпочине малко.
2.
— НЕ!
Макар че шишенцето с парфюм профуча на не повече от два инча край слепоочието му, Робърт Андерсън не се и опита да се дръпне, защото знаеше, че Маги има точна ръка и не иска наистина да го нарани. Тя просто, ако можеше така да се каже, му изпращаше послание. С присъщия си здрав разум бе избрала да хвърли шишенцето евтин одеколон, подарено й от един стиснат баварец със забележително лош вкус.
Робин се усмихна на приятелката си. Великолепният й бюст се полюшваше, а очите й мятаха искри; днес бяха сиви заради сребристата роба, която бе облякла.
— Защо не искаш да се срещнеш с този дук, пратеникът на лорд Стратмор? Би трябвало да си поласкана, че Форин офис толкова се интересува от тебе.