„Умирам, за да живея“ — каза си той.
И вътре в него, въпреки болката, в центъра на най-дълбокото му същество, пламтеше искрена радост от това, че е жив. В известен смисъл винаги щеше да е жив, въпреки убийствения студ на вятъра, фаталните болести или която и да е от хилядите други беди, които можеха да го сполетят.
— Данло! — отново изрева Звяра. — Кръвта ти е червена и тече като на мъж!
Данло се вслуша в дълбокото си дишане, докато на плътта му нанасяха още рани, малки разрези нагоре и надолу по дължината на члена му. Разбра, че ги нанася Соли, който втрива в тях различни цветни прахове. Разрезите щяха да гноясат и после да заздравеят, и скоро членът му щеше да е като на всеки друг алалойски мъж — дълъг, дебел и украсен с десетки зелени и жълто-червени белези.
— Данло, готов ли си вече?
Усети, че около члена му увиват нещо меко — като пухест мъх, пристегнат с кожа от нюъл.
— Данло, трябва да събереш силите си за пътуването — извика от мрака гласът. После над него се надвеси Звяра, сграбчил в кървавите си нокти парче плът. — Това парче месо ще те поддържа. Отвори си устата и го преглътни, без да дъвчеш.
Данло се подчини. Отвори уста като новоизлюпено пиле и зачака. Внезапно суровото парче месо се притисна в езика му. Той мъчително го преглътна и усети вкуса на прясна, топла кръв.
— Данло, това е кожата на твоето детство. Тя ще те оплоди като семе. От детето израства мъжът. Готов ли си вече да станеш мъж?