Данло отново преглътна горещата, възсолена лепкавост на собствената си кръв.
— Данло, уи Иелдра сена! Ти ур-алашарет. Предците идват! Време е да преминеш оттатък. Очите му вече бяха спокойни и ясни и той погледна нагоре към звездите и видя милионите светли точици, които струяха към него.
— Данло, можеш да обърнеш глава.
Данло бавно премигна. Обърна се и над него се беше надвесил Соли. Бе облечен както обикновено, в зимните си кожи. Ужасният Звяр го нямаше.
— Добре се справи — каза той.
После му помогна да седне и го уви в прясна кожа от шагшай. Навсякъде имаше кръв, тъмночервена влага, попила в белите кожи. Данло погледна през премигващите червени огньове към кръга черепи. Трябваше да открие онова животно, което беше негов дофел. Ако очите му изневеряха, Соли щеше да му помогне, но щеше да е по-добре сам да стигне до другото си аз.
— Данло, можеш ли да виждаш?
— Да.
Беше безкрайно високо над хората и времето. Завъртя глава и видя много неща. Долу бяха тъмната гора и осветените от звездите хълмове на детството му, още по-нататък, където назъбеният бряг на острова се изправяше срещу океана, съзря бледия сребрист блясък на морските ледове, изчезващи в безкрайността. Имаше и по-близки неща. Лицето на Соли се очертаваше призрачно и бледо. Той изглеждаше едновременно тъжен и радостен, сякаш се готвеше да умре. „Болката е съзнаването за живота“ — помисли си Данло. Тялото му все още изгаряше от болка, но душата му беше започнала пътуването през болката към по-дълбок свят. Започваше да се вижда такъв, какъвто наистина е. Всяко действие от прехода му имаше за цел да го доведе точно до този момент. Детската му представа за самия него, старият му начин на мислене се строшиха като ледени кристали под каменен чук. Внезапно настъпи яснота — на цветовете, формите и значенията. Високо над него звездите горяха в небето с бледосин пламък, а по-близо, по бедрата и корема му, бе собствената му тъмночервена кръв. Той отново вдигна поглед към кръга черепи, които блестяха в чернотата. Всеки череп беше негов — животът се свързваше с живот по начини, които той едва сега започваше да разбира. Един череп обаче сякаш искреше под зорките погледи на Старите. Един череп го зовеше. Бе черепът на Ахира, снежния бухал. Ахира, най-мъдрото и дивото от животните. Никое друго не беше толкова жизнерадостно и свободно. И никое друго не бе толкова опасно за нечия душа. Всъщност той се страхуваше да открие, че Ахира е неговият дофел, неговото второ аз, защото само веднъж на десет поколения се раждаше човек, чието второ аз е Ахира. Данло продължаваше да гледа и чака тази прекрасна птица да престане да го зове, но накрая беше сигурен, че Ахира е неговият дофел. Ахира трябваше да го води и да му помогне да стигне до незнайния свят, в който живееше най-дълбокото му същество.
Соли видя, че Данло гледа към малкия кръгъл череп на Ахира. Фактът, че девакските бащи изобщо бяха намерили този череп, си бе цяло чудо, защото ахира беше най-рядката от всички птици и не се случваше често някой ловец да я зърне.
— Тази птица ли? — попита Соли. — Сигурен ли си, Данло?
— Да — отвърна Данло. — Ахира, снежният бухал.
— Истинските мъже го познават като „бялата птица“. И ти трябва да го наричаш така.
Всички знаеха, разбира се, че бухалите са птици, също както знаеха, че Господ е огромна птица, чието тяло е вселената. Но сред алалойските старейшини и между отделните племена се водеше спор дали Господ е сребърна птица, синя птица или рядката бяла птица, която децата наричаха „снежен бухал“.
— Ахира е моят дофел — каза Данло.
— Много добре — отвърна Соли. После в ръцете му, сякаш по някакво вълшебство, се появи стара кожена чанта, пълна с различни предмети. Той порови в нея, извади бяло перо и го пъхна в свитите му шепи. — Това е перо от крилото на бялата птица — каза Соли. — Бялата птица е твоят дофел.
Данло погледна перото. Белотата му бе чиста като сняг. Краищата му бяха груби и разрошени, за да заглушават по-добре шума от крилете на Ахира. Ахира беше великолепен ловец и можеше почти безшумно да се спусне към плячката си. С малката кестена закопчалка, която му даде Соли, Данло закрепи перото за дългата си коса. После Соли започна да пее и пред него се разкри свят с огромни бели снежни преспи. Данло навлезе в мечтаното време, в алтджиранга митджина на своя народ. В този свят го бе запратил шокът от болката и ужаса — и новооткритата му способност да преодолява връзката си с ужаса. Той се заслуша в напева на Соли и Старите започнаха да му говорят. Разкриха му нови, тайни познания, които можеше да знае само мъж. Соли напяваше стиховете на Песента на живота. Песента беше нов начин за изграждане на действителността, система от символи и значения, свързващи всички неща от света в огромен кръг от хала. В тази песен имаше 409 стиха — Соли пееше бързо и дрезгаво. Разказваше как по-малкият бог Куейткел създал света от отделни парчета камък и лед. Разказваше за сватбата на Куейткел с Деваки и за техните деца Йелена, Рейна и Мануи. Данло научи, че на третата сутрин от сътворението на света мъдрият Ахира се сприятелил с Мануи и го научил да обича летенето, лова, сношаването и другите неща от живота. Мануи и Ахира — Двамата приятели, двама от най-старите Стари. Данло слушаше Песента на живота и се присъедини към тях в мечтаното време. Мечтаното време беше сега, случваше се в момента, беше истинското време, в което светът завинаги се създаваше отново.